Родината на копринената пеперуда е Китай, където от копринените нишки на пашкулите се тъкат прочутите китайски платове.
Тук копринената буба се отглежда от преди 4000 години. Постепенно отглеждането на буби се обособява като специално занимание на знатните съсловия в границите на Китайската империя. Изнасянето на буби или бубено семе се наказвало дори със смърт.
Бубеното семе попада на Балканите през V в., когато византийският император Юстиниан I отказва да плаща на Китай за скъпата коприна, затова изпраща персийски монаси, които трябва да откраднат тайната на коприната. Две години по-късно монасите се завръщат в Константинопол с ларви на копринена буба и семена от черничеви дървета, скрити в кухините на техните бамбукови бастуни.
Кой е “градът на коприната” в България?
Отговорът се съдържа в самото име на града – “свила” (коприна) – Свиленград. Исторически сведения разкриват, че в средата на XVII в. бубарството идва в Свиленград от Одрин и градът става известен като голям бубарски център. Писмени сведения от края на XVIII в. дават информация за състоянието на бубарството и копринарството в Свиленградския край. Основното изискване за развитието на бубарството е отглеждането на черничеви дървета, с които бубите се хранят. Условията в района са благоприятни за отглеждане на черници, което постепенно превръща бубарството в основен поминък.
Исторически данни свидетелстват за подем на бубарството в района от 1835 до 1865 г., който се дължи на пораженията, нанесени от болест върху копринените буби в Италия и Франция.
Имената на града
Най-старото познато име на селището, възникнало на хълма Хисарлъка, е Бурденис. Близо до съвременния град римляните порстроили крайпътните станции Рамис и Бурдипта. През 1529 г. на река Марица е построен мост, представляващ уникално за времето си съоръжение. Днес мостът свързва двете части на Свиленград и е сред най-забележителните архитектурни паметници в цяа Югоизточна Европа от периода на османското владичество. Около моста възникнало ново серище – Мустафа паша, превърнало се в град през втората половина на XVI в.
Възрожденският учител Петър Станчов предлага града да се казва Свиленград през 1874 г. Градът започва да се нарича така едва през 1913 г.
Разцвет на бубарството през XX в.
Постепенно по поречието на Марица се засаждат хиляди черничеви дървета. В началото на XX в. първите греньори (производители на бубено семе) заминават на обучение в Бурса. Натрупват солидни знания и започват да произвеждат скъпо бубено семе, с което снабдяват целия район. В продължение на десетилетия голяма част от произведената в Свиленград висококачествена коприна се изнася и предлага на големите пазари в Одрин, Истанбул и Солун. Едрите търговци изнасят коприна и на италианския пазар.
Началото на организирането на местните производители е поставено от 44 бубари, които през декември 1921 г. основават Общо кооперативно сдружение на бубохранителите “Коприна”.
През 1932 г. в града се произвежда 25% от коприната на България. Интересът към бубохраненето се засилил, в резултат на факта, че от 1935 г. Българската земеделска и кооперативна банка изкупувала произвежданите в страната пашкули.
Макар производството на коприна се модернизира, домашното добиване ставало по много примитивен начин, следвайки древния опит в свилоточенето. През 1990 г. България е на първо място в Европа и на осмо в света по производство на естествена коприна на глава от населението.
Исторически музей на Свиленград
Днес в Историческия музей на Свиленград могат да се видят първият ръчно щампован копринен плат, дело на пловдивски учител по рисуване, ръчно тъкани копринени платове, както и тоалети от Левка и Мезек. Сред най-старите експонирани рокли има такава, която е принадлежала на жена от кв. Капитан Петко войвода, за която тя сама е отгледала бубите, изтъкала е копринената нишка и е ушила дрехата.
В музея може да се види също реставрирана машина за свилоточене при домашни условия, долап за пречистване на пашкули, различни запазени ръчно тъкани жакети, панталони, пердета, покривки, мостри от платове.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: