Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Цели 38 години тя пази тази снимка като съкровище! Пожълтялата фотография крие покъртителна история
  • Новини

Цели 38 години тя пази тази снимка като съкровище! Пожълтялата фотография крие покъртителна история

Иван Димитров Пешев януари 14, 2023
triskdasodkas.png

Тази невероятна история започва преди почти 40 години. През 1977 г., героинята на нашата история, Аманда, е само на 3 месеца. Един ден родителите й я оставят сама в спалнята, като пускат в непосредствена близост до леглото ѝ овлажнител с пара.

След известно време от стаята на детето идва смразяващ кръвта писък. Оказа се, че Аманда се е събудила, изпълзяла е от леглото и е паднала върху горещия уред …

С тежки изгаряния, момиченцето е отведено в детското отделение на Albany Medical Center, Ню Йорк. Там Аманда има невероятния късмет да срещне човек, който ще остане завинаги в паметта й.

Медицинска сестра Сюзън Бергер реагира на момиченцето много по-топло, отколкото на обикновен пациент. Тя се грижи за малкото детенце с такъв трепет, сякаш това е дъщеря й. Сюзън се грижи за Аманда с истинска любов и себеотрицание, посвещавайки ѝ цялото си свободно време.

Не изпускай тези оферти:

Трогателната обич на тази медицинска сестра към малкия ѝ пациент е уловена на лента от професионален фотограф, който правил доклад за болницата.

Аманда скоро е изписана. Въпреки, че момиченцето не може да си спомни всичко, което се е случило с нея, родителите ѝ запазили снимки от болницата. Когато Аманда пораснала малко, те ѝ разказали, че дължи живота си на медицинска сестра на име Сюзън.

Тези снимки станали за нашата героиня истински талисман. Поради факта, че кожата на момиченцето била обезобразена от белези, в училище тя често била подигравана от връстниците си.

Когато Аманда бягала вкъщи цялата в сълзи от обичайните подигравки на други деца, тя вадела снимките и ги гледала с часове. Истинската любов и привързаност, която младата медицинска сестра показвала на малко дете, дали сили на Аманда да продължи напред и да не обръща внимание на дразнителите си.

Израствайки, Аманда преживяла няколко пластични операции, които я спасили от белезите.

Но благодарение на грижите си, медицинската сестра ще остане завинаги в сърцето на Аманда.

Наближавайки четиридесетата си година, Аманд решила да намери спасителката си. Тя написала прочувствен пост на страницата си във Фейсбук, където разказала своята история и помолила хората да й помогнат да намери благодетелката си.

Още през първите 12 часа, този пост бил споделен от повече от 5 000 души, а бивш колега на Сюзън скоро я намерил по снимката.

Дългоочакваната среща на медицинската сестра и бившата ѝ пациентка се състояла на същото място – в Медицински център Олбъни след 38 години! Аманда и Сюзън не могли да сдържат сълзите си, когато се видели.

Когато репортерите задали на Аманда въпроса дали тяхната среща ще прерастне в приятелство, тя казала: „Ние бяхме приятели дълго преди да се срещнем. Просто Сюзън не знаеше за това.“

Тази история ни кара да повярваме в силата на човешките добродетели. А ако тази прекрасна среща между Сюзън и Аманда ви е докоснала, споделете я с приятели!

Continue Reading

Previous: Подариха ми го преди години, а аз да не знам, че притежавам съкровище! Нищо и никакво цвете се оказа целебното хапче в дома ми
Next: В Родопите гледат и не вярват на очите си, такова нещо посред зима не е ставало

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.