Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Цените на селските имоти у нас полудяха, причината е уникална
  • Новини

Цените на селските имоти у нас полудяха, причината е уникална

Иван Димитров Пешев март 23, 2024
asdcdsavdfsbvfsbgfb.png

Все повече млади семейства предпочитат живота на село, за да избягат от стреса и напрежението в големите градове.

Тенденцията се запазва след ковид пандемията, което доведе до покачването на цените на имотите в малките населени места. Купувачите предпочитат стари къщи, които ремонтират, защото новите имоти на село достигат 200 хиляди евро.

 

„Градът ни подтиска. Всеки се е затворил в кутийката си и си живее собствен живот, откъснат от останалите“, разказва Нели Ангелова в сутрешния бло на БНТ.

Затова преди две години семейството на Нели Ангелова си купува двуетажна къща в село Бъзън, на 20 километра от Русе.

 

„Имотът ни струваше 50 хиляди лева, долу-горе още толкова сме вкарали в ремонт. Имаме още какво да правим, но съвсем различно е да излезеш на верандата и да си изпиеш кафето сутрин като слушаш птичките“, обяснява тя.

 

За новия имот семейството е теглило банков кредит, но е разчитало и на спестени пари, защото дълги години работили в Нидерландия.

„Започнахме цените да ги приравняваме като в Холандия и Германия, аз не виждам на какво отгоре, тъй като в Холандия взима един работник две хиляди евро заплата. В България кога ще го стигнем това – никога“, смята Ангелова.

В момента 100-годишни селски къщи в русенско се продават за не по-малко от 40 хиляди евро. „И при тези сделки обаче има риск за купувача„, предупреждава Кристиян Вълчев, който от десет години се занимава с управление на недвижима собственост.

„Първото, което трябва да се види – дали къщата и двора са собственост на продавача и дали земята е с откровено право на строеж, тъй като много от имотите са само самите къщи, а дворните места са общинска собственост. В случай че земята не е собственост на човека, който продава имота, той следва да разполага със строителната документация на къщата.

Впоследствие пак може да се купи правото на собственост на земята, но то ще бъде на търг. Тоест всеки един може хипотетично да се появи на този търг“, поясни той.

Засега шанс цените на селските имоти да паднат няма.

„Цената на строителните материали ежедневно се качва, трудът на майсторите се покачва. Аз не виждам как цените на имотите като цяло може да падне, освен ако стане нещо извънредно, когато има нестабилна банкова система, когато лихвите се покачат, може да има известен спад, но той няма да е осезаем“, казва Кристиян Вълчев.

Румънци също проявяват интерес към селските къщи в русенска област. А все повече българи купуват имоти по гръцките острови и Испания.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Изненадващ студ: Снегът се връща в неделя и ще остане! Ще натрупа над София
Next: Десетки лекарства стават безплатни, за стотици доплащаме стотинки от 2 април (ПЪЛЕН СПИСЪК)

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.