Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Шеф уволнява жена, защото изглежда твърде възрастна, на следващия ден изпраща лимузина за нея и я моли да се върне
  • Новини

Шеф уволнява жена, защото изглежда твърде възрастна, на следващия ден изпраща лимузина за нея и я моли да се върне

Иван Димитров Пешев април 19, 2023
liudasmdmasdmasd.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

След като заяви, че изглежда „твърде стара“, строг собственик на ресторант реши да уволни една от сервитьорките си. На следващия ден той открил нещо за нея, което го накарало да изпрати лимузина до дома й, за да я моли да се върне.

Боб беше богат човек, който управляваше успешна верига от ресторанти. Той обичаше да наема млади и красиви жени като свои сервитьорки, тъй като осъзнаваше, че клиентите често показват повече щедрост и любезност към тях.

Един конкретен ресторант от него изискваше нов персонал. Боб беше на почивка по време на процеса на наемане и възложи на секретарката си да му намери нова сервитьорка, която да отговаря на неговите стандарти.

Мери, самотна майка на три деца, кандидатствала за работата, тъй като имала остра нужда от пари, за да отгледа децата си. Боб не видя Мери и когато я срещна за първи път, тя носеше маска за лице на работа.

След известно време Боб започна да забелязва, че Мери се движи бавно в сравнение с всички останали сервитьорки. Той вярваше, че тя трябва да бъде по-бърза, в противен случай караше клиентите да чакат повече, отколкото би трябвало.

Той реши да отхвърли това, което забеляза, за да даде шанс на Мери, докато не започне да се случва нещо друго – Мери ще закъснее за работа.

Боб винаги е бил строг в управлението на ресторантите си и закъснението на служителите беше един от любимите му дразнители. Той извика Мери в офиса си и я попита защо закъснява за работа.

„Съжалявам, сър. Имам три малки деца, които трябва да водя на училище всеки ден. Автобусът се повреди, докато бях на път за тук, така че ми отне повече време, отколкото трябваше. Съжалявам“, тя каза нервно. Тя не искаше да загуби работата си и се надяваше, че шефът й ще се отнесе леко към нея.

Боб наблюдаваше Мери, особено лицето й. Той осъзна, че тя вероятно е много по-възрастна от всички останали сервитьорки в ресторанта. „Изглеждаш стара и уморена. Изглеждаш с около двайсет години по-стара от всички останали сервитьорки тук. Защо е така? Трябва да изглеждаш свежа и млада, когато се явяваш на работа, или в противен случай намаляваш енергията на ресторанта“, каза й той .

„Аз съм само на 28 години, но истината е, че трябва да издържам децата си и да плащам сметките, така че имам две работи. Може би затова изглеждам уморена. Обещавам, сър, ще се справя по-добре“, Мери помоли се.

Като чу това, Боб се ядоса. „Друга работа? Не трябва да приемате друга работа. Трябва да имате само една – да сервирате в този ресторант! Изберете на какво искате да дадете приоритет и ако разбера, че ме заблуждавате, ще уволня Вие!“ — извика той.

Мери въздъхна, когато излезе от кабинета му. Тя не можеше да си позволи да загуби другата си работа, най-вече защото вече се беше сближила с хората там.

На следващия ден Мери отново закъсня за работа. Боб видя, че тя отново изглежда изтощена и уморена, което беше последната капка за него. „Знаеш ли какво?“ каза той на Мери. „Ти си уволнен. Ти си причината хората да не искат да ходят в ресторанта ми. Виждат те и получават само лоши емоции. Отиди да вземеш лошата си енергия някъде другаде“, каза той и я посочи към вратата.

Мери поклати глава. „Господине, моля ви. Ако можете да ми дадете последен шанс, обещавам, че няма да ви разочаровам. Имам тъмни кръгове под очите, защото трябваше да се занимавам с нещо много важно. Съжалявам, сър“, тя молеше.

„Няма НИЩО по-важно от този ресторант! Махай се!“ — извика Боб, оставяйки Мери безнадеждна.

Същата вечер Боб отиде да посети болната си майка. Той я посещаваше само веднъж месечно, докато сестра му Аманда я посещаваше всяка седмица. Боб беше изненадан да види майка си седнала на дивана, тъй като тя беше прикована на легло от месеци.

„Боб, мама се справя страхотно!“ – каза развълнувана Аманда. — Казва, че е заради новия й болногледач.

Боб поздрави майка си Луси и Луси посочи жената, застанала до вратата. „Моята болногледачка е толкова прекрасна и безкористна жена. Запознайте се с Мери“, каза тя.

Боб обърна глава към вратата и замръзна. Той видя Мери – същата Мери, която уволни по-рано същия ден.

— Казах ти, че трябва да се занимавам с нещо много важно — сви рамене Мери. Боб веднага съжали за действията си и се втурна към Мери. Той й целуна ръце, че се грижи за майка му.

„Съжалявам, Мери. Бях егоист и не осъзнавах, че други неща са по-важни от парите. Сега, когато виждам, че майка ми се справя добре, осъзнавам, че приоритетите ми са били подредени погрешно“, молеше той , смутен от стореното.

На следващия ден Мери обличаше децата си за училище, когато чу суматоха пред къщата им. Тя погледна през прозореца и видя съседите си да надничат с любопитство в красива бяла лимузина, паркирана пред къщата на Мери.

„Деца, да отидем да видим за какво става въпрос“, каза Мери, повеждайки децата си към вратата. Когато излязоха навън, шофьорът на лимузината подаде на Мери букет цветя.

„Г-н Боб Арен би искал да се извини за цялата болка, която е причинил“, каза шофьорът. „Моля, влезте в колата, за да можем да закараме децата ви на училище. Г-н Арен би искал да се срещнем в офиса си след това.“

Децата въодушевени влязоха в лимузината, тъй като не бяха виждали такава. Те бяха изумени колко голяма е колата и колко бонбони и закуски има вътре.

След като заведе децата на училище, Мери отиде в офиса на Боб, където той се извини, че е жесток шеф. Той моли Мери да работи отново за него като главен мениджър на ресторанта му. Знаейки колко тази работа може да помогне на децата й да живеят комфортно, Мери се съгласи и прости на Боб.

Въпреки че майката на Боб вече не беше в лошо състояние и вече нямаше нужда от болногледач, Мери все още я посещаваше заедно с децата си, където си разменяха истории и любезности на вкусни домашно приготвени ястия.

Какво можем да научим от тази история?

Не съдете другите хора въз основа на външния им вид. Боб бързо осъди Мери, защото изглеждаше стара и уморена, без да осъзнава защо. Той съжали за действията си и откри, че Мери е трудолюбива жена, която направи много за него и семейството му.
Самотните родители заслужават да бъдат уважавани, а не осмивани. Първоначално Боб не се интересуваше от предизвикателната роля на Мери да бъде самотна майка на три деца, а мислеше само за своя ресторантьорски бизнес. В крайна сметка той осъзна колко трудолюбива и безкористна е Мери и я уважаваше за това.

Споделете тази история с близките си. Може да ги вдъхнови и да направи деня им.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Мъж забранява на възрастната си майка да види новородения си внук, след като тя ходи с часове, за да отиде при тях
Next: Крадец нахлува в къщата на самотна жена и вижда дете, което е негово копие

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.