## Глава първа
Юнският дъжд падна над града като тъжна ласка, когато Диего напусна дома си за пета поредна нощ. Беше мъж в разцвета на силите си, собственик на най-голямата минна група в областта, но богатството му не можеше да запълни празнината, която гореше в гърдите му като въглен.
След загубата на Софкаи преди половин година, Диего се движеше като човек, на когото са отнели посоката. Отхвърли разговорите, отхвърли съжалението, отхвърли и опитите някой да го спаси от собствената му тъга. Нощем караше безцелно, докато стигне до парк, където никой не го познаваше и никой не задаваше въпроси.
Там имаше една пейка под голямо дърво, мокра и студена. Всяка нощ тя го чакаше, сякаш беше единствената постоянна вещ в живота му.
Тази нощ той седеше на същата пейка, под същото дърво. Носеше скъп костюм, който вече не означаваше нищо. Извади смачкана снимка от вътрешния джоб на сакото си. Софкаи на сватбения им ден, усмихната, сякаш бъдещето е топъл, прясно изпечен хляб.
Диего притисна снимката към гърдите си и гласът му се пречупи.
„Защо си тръгна, любов моя? Какво ще правя без теб?“
Софкаи загина в катастрофа на връщане от лекар. Тогава бяха получили новината, за която мечтаеха от години. Да, вече можете. Да, има надежда. Беше едва в началото. Две седмици щастие, което не бяха успели да изговорят докрай. Диего загуби не само жена си, а и вратата към живот, който вече не можеше да си представи.
Къщата му беше тиха като мавзолей. Коридорите бяха широки, но празни. Чашите стояха подредени, но никой не ги вдигаше. В хладилника имаше храна, а в душата му имаше глад.
Гладът не е само в стомаха.
Той плачеше, когато чу стъпки. Първо помисли, че е охрана, после полиция, после някой случаен човек, който ще го погледне и ще го разпознае като „неумолимия бизнесмен“. Диего бързо прибра снимката и избърса сълзите си.
Когато вдигна глава, видя момиче.
Беше малко, босо, с разкъсана розова рокля, мокра и прилепнала. Косата ѝ беше заплетена, бузите ѝ прекалено хлътнали за възрастта ѝ. Държеше кукла с липсваща ръка, също толкова мръсна, сякаш беше последното, което още принадлежеше на живота ѝ.
Момичето го погледна без страх. Очите ѝ бяха странно спокойни, сякаш беше видяла прекалено много.
„И ти ли си гладен като мен?“ попита тя тихо.
Думата го удари като камък.
Гладен.
Диего не помнеше кога последно е бил истински гладен. Имаше всичко, но не можеше да яде. А това дете… то търсеше трохи, за да оцелее.
„Не… не съм гладен“, отговори той и гласът му звучеше чуждо. „Самичка ли си? Къде са родителите ти?“
Момичето сви рамене, сякаш въпросът беше дребен.
„Нямам баща. Майка ми я няма. Имам само Лулу.“ Тя вдигна куклата. „Живея където се намери. Ти изглеждаш тъжен. Тъжните хора понякога забравят да ядат.“
Диего преглътна. Тя беше сложила пръст върху раната му без да го познава.
„Как се казваш?“ попита той.
„Мари.“
„Аз съм Диего.“
Мари се усмихна едва-едва и тази усмивка се плъзна в него като лъч.
„Диего… хубаво име. Богат си, нали? Защо плачеш? Богатите не плачат.“
„Богатите също губят“, каза той бавно. „Загубих човека, който обичах.“
Мари не се престори на внимателна. Не подслади истината, както правят възрастните.
„Умря ли?“
Диего пребледня. И кимна.
Мари седна до него, сякаш светът е естествено място за такива срещи.
„И аз загубих. Майка ми умря. После останах сама. Но гладът е най-лош. Когато си гладен, не можеш да мислиш за нищо друго.“
Той погледна мъничките ѝ пръсти, стиснали куклата, и срамът му се надигна. Той страдаше, да. Но тя оцеляваше.
„Имаш ли храна у вас?“ попита тя внезапно, срамежливо.
„Имам. Много.“
„А я ядеш ли?“
„Почти не.“
Мари го гледаше озадачено, сякаш това беше най-неразбираемата жестокост.
„Храната прави топло вътре“, каза тя. „Като се нахраня, сякаш… се връща светлина.“
Диего усети как нещо в него се отпуска.
„Искаш ли да дойдеш да хапнеш?“ чу се да казва. „Само да хапнеш. И после… ако искаш, ще си тръгнеш.“
Мари стисна Лулу и погледна към тъмнината, сякаш там се криеха всички страшни неща, които вече беше срещала.
„Майка ми каза да не влизам при непознати.“
„Майка ти е била права“, призна той. „Но не искам да те нараня. Искам… да направя нещо, което има смисъл.“
Тайната има цена, но и милостта има своята.
Мари въздъхна.
„Добре. Но Лулу идва с мен.“
„Разбира се.“
И тръгнаха.
В дъжда, в тъмнината, в тишината между два чужди живота, които изведнъж започваха да се допират.
## Глава втора
Къщата на Диего беше голяма, но не беше уютна. Беше като витрина, подредена за чужди очи. Когато влязоха, Мари се спря на прага. Очите ѝ се разшириха.
„Това е… като дворец.“
Диего погледна стените, стълбите, високите прозорци и внезапно усети колко празно е всичко, когато няма смях.
„Твърде голямо е за един човек“, каза той.
В кухнята светнаха лампите. Хладилникът беше пълен. Там имаше плодове, мляко, хляб, сирена, месо, супи, сладки. Всичко подредено, всичко готово, все едно някой все още очаква семейство да седне на масата.
Мари отвори уста и не я затвори веднага.
„Толкова много…“
Диего направи сандвич, наля мляко, сложи плодове. Мари яде бързо, но не лакомо, а с уважение, сякаш се страхува храната да не се разсърди и да изчезне.
„Добро ли е?“ попита той.
„Това е най-вкусното нещо на света“, каза тя с пълна уста. После спря, преглътна и добави тихо: „Най-вкусното и най-сигурното.“
Диего се усмихна за първи път от много време. Усмивката му беше несигурна, но истинска.
Вратата на кухнята се отвори и влезе Кончита. Жената беше средна на ръст, с уморени очи и ръце, които умееха да създават топлина от нищото. Тя се стъписа, когато видя момичето.
„Дон Диего…?“ прошепна.
„Кончита, това е Мари“, каза той спокойно. „Тя е гладна. И мокра. И ще остане тази нощ.“
Кончита се окопити, погледна детето, после него. В очите ѝ имаше въпрос, но и нещо друго. Надежда.
„Ще ѝ приготвя баня и дрехи“, каза тя. „И ще стопля супа.“
Мари притисна Лулу към гърдите си, сякаш къщата може да я отнеме.
„Тук няма да ти вземат нищо“, каза Диего тихо, сякаш беше чул мисълта ѝ.
Докато Кончита я водеше към банята, Диего остана сам в кухнята. Дъждът барабанеше по прозореца. Той се облегна на плота и си пое дъх.
Първото действие, което беше направил от месеци, не беше сделка, не беше подпис, не беше заповед.
Беше покана.
И това го изплаши.
Защото когато допуснеш някого близо, рискът да загубиш отново се връща като нож.
## Глава трета
На сутринта домът не изглеждаше по-уютен, но в него имаше звук. Мари се събуди в стая за гости, увита в голямо одеяло. Косата ѝ беше измита, лицето ѝ по-чисто, но очите ѝ все още носеха улицата.
Тя слезе бавно по стълбите, държейки Лулу. Кончита я чакаше на масата с топъл чай и хляб с масло.
„Добро утро, мъниче“, каза жената.
Мари седна, но не докосна веднага храната. Погледът ѝ шареше по кухнята, сякаш търсеше капан.
„Къде е Диего?“ попита тя.
„В кабинета си“, отвърна Кончита. „От сутринта говори по телефона.“
Точно тогава Диего влезе. Лицето му беше напрегнато. В ръката си държеше телефон, а в другата папка. Очите му паднаха върху Мари и за миг жестокият свят навън сякаш отстъпи.
„Добро утро“, каза той.
„Добро утро“, отвърна Мари. „Ще ме изгониш ли?“
Въпросът беше като игла.
„Не“, каза той твърдо, но не беше сигурен дали това е обещание или само желание.
Преди да успее да каже повече, звънецът на входната врата иззвъня. Кончита пребледня и се изправи.
„Те са“, прошепна тя.
„Кои?“ попита Диего.
„Семейството ви“, каза Кончита. „Когато научат нещо… идват като буря.“
Диего затвори очи за миг. Той не беше говорил със семейството си от месеци. Но те винаги знаеха кога мирише на слабост.
В салона влязоха двама души.
Жена с безупречно подредена коса и поглед, който режеше. Роса.
До нея мъж със самоуверена походка и усмивка, която беше по-скоро оръжие. Хавиер.
„Диего“, каза Роса, сякаш произнася присъда. „Най-после си вкъщи.“
Хавиер огледа салона, после очите му се спряха на Мари.
„Какво е това?“ попита той и се засмя кратко, неприятно. „Нов домашен любимец?“
Мари се сви, стисна Лулу.
Диего направи крачка напред.
„Това е дете“, каза той. „И няма да говориш така.“
Роса пристъпи, огледа момичето от глава до пети и намръщи нос, сякаш усеща миризма.
„Диего, ти си в траур. Уязвим си. Не е време да прибираш непознати.“
„Не е непозната за глада“, изстреля Диего. „И не е непозната за болката.“
Хавиер се засмя пак, но този път очите му блеснаха опасно.
„А болката не се лекува с улични деца“, каза той. „Болката се лекува с това да си върнеш контрола.“
Роса се приближи до Диего и понижи глас.
„Синко, имаме проблем. Голям проблем. И ти трябва да си трезв. Не да си играеш на спасител.“
Диего замръзна.
„Какъв проблем?“
Хавиер отвори папка и я хвърли на масата. Документи се разпиляха като обвинения.
„Съд“, каза той. „Иск срещу групата. Трудова злополука в една от мините. Има ранен, има свидетели, има адвокати, които миришат на кръв.“
Диего почувства как стомахът му се свива.
„Защо не ми казахте?“
„Опитахме“, каза Роса студено. „Ти не отговаряше. Плачеше по пейки. А светът не чака сълзите ти да пресъхнат.“
Мари слушаше. Не разбираше всички думи, но разбираше напрежението. Домът, който вчера беше спасение, сега беше бойно поле.
Нищо не е каквото изглежда.
Диего вдигна документите. Погледът му попадна на име на адвокат в исковата молба.
Елена.
И до него друго име, което го накара да стисне зъби.
Рикардо.
Не беше просто съд.
Беше атака.
## Глава четвърта
Същия ден Диего посети кантората на Елена. Беше млада жена с ясни очи и глас, който не трепваше. На бюрото ѝ нямаше излишни украшения, само папки, закони и една снимка на възрастна жена с топла усмивка.
„Искът е тежък“, каза Елена. „Но не е невъзможен за защита. Проблемът е, че Рикардо не търси справедливост. Той търси теб.“
„Защо?“ попита Диего. „Какво има между нас?“
Елена го погледна внимателно.
„Понякога причините са стари. Понякога са лични. Понякога са… свързани с човек, който вече го няма.“
Диего замръзна.
„Софкаи?“
Елена не отговори веднага. Сложи ръце върху папката и наклони глава.
„Ще ви задам въпрос, дон Диего. Знаехте ли всичко за Софкаи?“
Въпросът прониза като лед.
„Разбира се“, каза той, но гласът му не звучеше убедено.
Елена извади един лист и го плъзна към него.
„Това е копие от запис от охранителна камера в близост до мястото на катастрофата. Някой е бил там. Не е ясно кой. Но има следа. И тя не ми харесва.“
Диего се наведе. В мъгливото изображение се виждаше кола, спряла далеч. Човек със шапка. Твърде размазано, за да се разпознае.
„Това не доказва нищо“, прошепна той.
„Не доказва“, каза Елена. „Но подсказва. А подсказките са началото на истината.“
По-късно, когато се върна вкъщи, Мари го чакаше на стълбите. В ръцете си държеше Лулу, но този път куклата изглеждаше по-малко като играчка и повече като амулет.
„Диего“, каза тя. „Днес чух лоши думи. За съд. За нападение. За… хора, които искат да ти вземат неща.“
Той седна до нея.
„Възможно е“, каза той честно.
„Ако ти вземат къщата… аз пак ли ще съм на улицата?“ попита тя.
Диего усети как нещо вътре в него се надига. Не само болка, а ярост. Ярост към света, който превръща детето в заложник.
„Не“, каза той. „Няма да те върна там.“
„Обещаваш ли?“
Диего отвори уста, но обещанията понякога са капан. Защото за да обещаеш, трябва да вярваш, че можеш да защитиш.
А той не беше сигурен.
Мари протегна ръка и докосна с пръст снимката на Софкаи, която стоеше на малка масичка в коридора.
„Тя добра ли беше?“ попита Мари.
„Най-добрата“, прошепна Диего.
Мари кимна, сякаш взема решение.
„Тогава тя няма да иска да ме изгониш“, каза детето.
И Диего за първи път от месеци усети, че ако падне, няма да падне сам.
Но точно това беше опасното.
Когато вече имаш какво да губиш, враговете стават по-смели.
## Глава пета
Тази нощ Диего не отиде в парка. Стоя в кабинета на Софкаи, който никой не беше пипал от деня на катастрофата. Миришеше на нейния парфюм и на неизказани думи.
Отвори чекмеджета, които досега не беше смеел да отвори. Не търсеше доказателства. Търсеше части от нея, които да го болят по-малко.
В едно старо кутийче откри писма. Някои бяха негови, от времето, когато още се влюбваха. Други бяха нови, с непознат почерк.
Прочете първото.
„Ако нещо ми се случи, обещай ми, че няма да оставиш Мари сама.“
Диего замръзна.
„Мари?“
Второто писмо беше по-дълго. Софкаи пишеше за дете, за страх, за обещание, дадено на умираща жена. Пишеше за майка, която се казвала Ана. Пишеше, че Ана ѝ била като сестра, макар да не бяха роднини. Пишеше, че детето е останало без никого. Пишеше, че Софкаи е търсила начин да го прибере, но се е страхувала как Диего ще реагира, защото самият той беше жесток към всяка чужда болка, когато е зает със собствената.
Диего усети как главата му се завърта.
Мари. Момичето от пейката. Сякаш Софкаи е протегнала ръка от отвъдното и е оставила нишка, която го води.
Но имаше и друго.
В края на едно от писмата имаше изречение, написано по-натиснато, почти разкъсано.
„Рикардо знае. И ме следи. Ако изчезна, не вярвай на никого.“
Диего стисна хартията, докато пръстите му побеляха. Пребледня толкова силно, че му прилоша.
Рикардо.
Нищо не е каквото изглежда.
В този момент чу шум долу. Вратата на къщата се отвори и затвори тихо. Някой влезе. Кончита спеше. Мари спеше.
Диего излезе от кабинета като сянка. Слезе по стълбите без звук. В салона видя силует.
Хавиер.
Брат му ровеше в чекмеджето на бюрото в коридора, където Диего държеше документи.
„Какво правиш?“ гласът на Диего излезе нисък и опасен.
Хавиер се обърна бавно, усмихнат, сякаш е хванат в дребна пакост.
„Търся решение“, каза той. „Ти явно не можеш.“
„Това са мои документи.“
„Това е наша фамилия“, отвърна Хавиер. „И ако компанията падне, падаме всички. Имам идея. Трябва само да подпишеш.“
Диего стисна писмата на Софкаи зад гърба си, сякаш пази огън.
„Каква идея?“
Хавиер извади лист.
„Прехвърляш част от активите на мое име. Аз уреждам кредита, уреждам защитата, уреждам хората. Иначе… съдът ще те разкъса. Рикардо ще те унищожи. И онова дете, което прибра… ще се върне там, откъдето е дошло.“
Диего направи крачка напред.
„Ти ме изнудваш.“
Хавиер сви рамене.
„Аз те спасявам. Просто ти не го разбираш.“
В този миг от горния етаж се чу тихо скърцане. Мари стоеше на стълбите, с Лулу в ръце, очите ѝ широко отворени.
Диего усети как яростта му се смесва със страх.
Защото вече не беше сам.
И вече имаше какво да защитява.
## Глава шеста
На следващата сутрин Диего се срещна отново с Елена. Донесе ѝ писмата на Софкаи. Елена ги прочете внимателно, без да бърза, сякаш всяка дума е доказателство.
Когато стигна до изречението за Рикардо, очите ѝ се присвиха.
„Това променя всичко“, каза тя.
„Може ли да е вярно?“ прошепна Диего. „Може ли катастрофата да не е била случайна?“
Елена не каза „да“, но и не каза „не“. Понякога най-страшното е тишината между двете.
„Трябва да действаме внимателно“, каза тя. „И трябва да имаме човек, който може да ни помогне да ровим там, където на вас не ви е удобно да се показвате.“
„Кой?“
Елена се усмихна леко.
„Един студент. Учи право. Работи при мен на половин работен ден. Умен е, гладен е за истина. И има свои причини да мрази хора като Рикардо.“
„Как се казва?“
„Томас.“
Диего повдигна вежди.
„Той… не е ли прекалено млад за това?“
„Понякога младостта е предимство“, каза Елена. „Хората не я вземат насериозно. А той вижда детайли. И още не е продал съвестта си.“
Същата вечер Томас дойде в дома на Диего, за да вземе копия от документи. Беше висок, с очи, които сякаш измерват света. Носеше евтино сако, но в стойката му имаше гордост.
Мари го наблюдаваше от дивана.
„Ти кой си?“ попита тя.
Томас се усмихна.
„Томас.“
„Ти гладен ли си?“ попита тя директно, както винаги.
Томас мигна, после се засмя тихо.
„Почти винаги“, каза той. „Но не от този глад, който мислиш.“
Мари го изгледа сериозно.
„Гладът е глад“, каза тя. „И като си гладен, правиш глупости.“
Томас се смути и погледна към Диего, сякаш пита дали това дете има право да говори така.
Диего се усмихна.
„Тя казва истината по-бързо от нас.“
По-късно, когато Мари отиде при Кончита, Томас седна срещу Диего.
„Господин Диего, аз… имам ипотечен кредит“, каза той изведнъж, сякаш признава грях. „Взех жилище на изплащане. Майка ми се разболя и трябваше да се преместим. Ако загубя работата си… ще загубя всичко. Но пак ще ви помогна. Само… да знаете, че не съм безстрашен. Просто… нямам избор.“
Диего го погледна.
„Защо ми го казваш?“
„Защото хората като Рикардо купуват страх“, каза Томас. „А аз искам да знаете какво може да използва срещу мен. Истината има цена. И аз вече съм я подписал с банката.“
Диего почувства странно уважение. Момче, което се бори с кредит и живот, и все пак е готово да се хвърли в огъня.
Гладът не е само в стомаха.
На следващия ден Томас започна да рови. И колкото повече ровеше, толкова повече миришеше на нещо гнило.
## Глава седма
Първият удар дойде бързо.
Елена се обади на Диего по обяд.
„Имате проблем“, каза тя. „Някой е подал сигнал до службите. Че държите дете незаконно. Че я укривате. Че я използвате.“
Диего пребледня.
„Какво?“
„Ще дойдат да проверят“, каза Елена. „Това е мръсен ход. Рикардо или някой около вас. Целта е да ви разклати, да ви създаде образ на човек, който злоупотребява.“
Диего се върна вкъщи с такава скорост, че ръцете му трепереха на волана. Когато влезе, Мари стоеше в салона, с чиста рокля и мокра коса. Кончита я беше изкъпала.
„Какво става?“ попита Мари, сякаш усеща бурята.
„Нищо“, излъга Диего. „Само… някои хора ще дойдат. Ще задават въпроси.“
„Ще ме вземат ли?“ гласът ѝ потрепери, но тя се опита да го скрие.
Диего коленичи пред нея.
„Няма да те дам“, каза той.
Това вече беше обещание.
Когато служителите дойдоха, Диего ги посрещна с ледена учтивост. Елена беше там, с документи, с протоколи, с план.
„Дон Диего е подал заявление за временна грижа“, каза Елена. „Детето е било без попечител. Има свидетелства. Има доказателства за риск. Има намерение за официална процедура.“
Служителите огледаха къщата, зададоха въпроси на Мари. Тя отговаряше честно, без да украсява.
„Диего ми даде храна“, каза тя. „И баня. И Лулу не се изгуби. И никой не ме рита тук.“
Една от служителките извърна поглед за миг, сякаш не иска да се разплаче.
След като си тръгнаха, Диего издиша.
Но тишината не беше спокойна.
Вратата на салона се отвори и Роса влезе, сякаш е чакала зад ъгъла.
„Ти се погребваш сам“, каза тя. „С това дете ще паднеш.“
„Това дете ме изправя“, каза Диего.
Роса се засмя хладно.
„Не. Това дете е кука. И някой я е хвърлил в теб.“
Диего се вцепени.
„Какво значи това?“
Роса се приближи и прошепна:
„Знам, че Софкаи е крила неща. Знам, че писма има. Знам, че ти сега ги четеш и си мислиш, че тя те води. Но помни думите ми, синко… тайната има цена. И някой ще я поиска.“
След това си тръгна, оставяйки след себе си мирис на скъп парфюм и студ.
Диего се обърна и видя Мари на прага.
„Роса лоша ли е?“ попита тя.
Диего се поколеба. Не искаше да учи детето да разделя хората на добри и лоши.
Но понякога светът го прави вместо нас.
„Роса е… човек, който обича да контролира“, каза той.
Мари кимна, сякаш това е най-страшното определение.
„Тогава тя е опасна“, каза тя.
## Глава осма
Томас откри първата реална следа в една папка, която не би трябвало да съществува.
Беше късно вечер. В кантората на Елена светеше само една лампа. Томас разглеждаше документи за мината, за злополуката, за вериги от подизпълнители. Изведнъж видя фактура, подписана от човек, който не беше в списъците.
Име: Сесар.
Томас отвори архивите, проследи подписи, сравни дати. Сесар се появяваше винаги там, където нещо трябваше да бъде прикрито. Сесар беше нотариус. Или поне така пишеше.
Томас се обади на Елена.
„Това е мрежа“, каза той. „И е свързана с… завещание.“
Елена замълча.
„Завещание на Софкаи?“ попита тя.
„Не мога да докажа още“, каза Томас. „Но има плащания към Сесар около периода след катастрофата. И има подписани документи за прехвърляне на дялове, които не изглеждат… нормални.“
Елена пристигна след двадесет минути. Очите ѝ бяха остри.
„Покажи ми.“
Когато видя схемата, лицето ѝ се напрегна.
„Някой е опитвал да вземе активи, докато Диего е бил в тъмното“, каза тя.
„И знаете ли кое е най-лошото?“ Томас преглътна. „Плащанията идват от сметка, свързана с… Хавиер.“
Елена пребледня.
„Това ще го убие.“
„Ако не му кажем, ще го убие още повече“, каза Томас.
На следващия ден Диего седеше в кабинета си, а Елена и Томас му показваха документите. Диего слушаше, без да прекъсва. В един момент ръцете му се свиха в юмруци.
„Брат ми…?“ прошепна той.
„Вероятно“, каза Елена. „Може да е бил използван. Но подписите… и преводите…“
Диего удари с юмрук по бюрото.
„Докато аз се давех в скръб, той е ровил в пепелта ми.“
Томас се наведе напред.
„И още нещо“, каза той. „Рикардо се среща с човек, който прилича на този от записа. Не мога да кажа със сигурност, но… има съвпадение на походката. Има навик да държи ръката си в джоба, сякаш крие нещо.“
Диего почувства как стаята се свива.
„Значи Софкаи… е била права.“
Елена го погледна.
„Да. И ако е била права за това, може да е била права и за Мари. Някой е искал тя да остане невидима. И някой не е очаквал, че вие ще я срещнете.“
Диего си спомни въпроса.
„И ти ли си гладен…“
Сякаш съдбата го беше ударила с изречение.
И сега той разбираше, че гладът е привличал не само милостта му, а и опасността.
## Глава девета
Същата седмица Диего получи покана за среща от Рикардо. Не беше молба. Беше заповед, скрита в учтивост.
Елена настоя да отидат заедно. Диего отказа.
„Това е между мен и него“, каза той.
„Не“, отговори Елена. „Това е между вас и човек, който не се свени да използва смърт, съд и деца.“
Диего все пак отиде. Но не сам. Томас беше на разстояние, в кола, готов да записва, готов да вика помощ.
Рикардо го посрещна в просторен офис, където всичко блестеше прекалено много. Усмихна се широко.
„Диего“, каза той. „Изглеждаш… по-жив. Чух, че имаш малка гостенка. Колко трогателно.“
Диего не се усмихна.
„Какво искаш?“
Рикардо се разходи бавно, сякаш държи сцена.
„Искам да престанеш да ми пречиш“, каза той. „Ти си слаб, Диего. Скръбта те разяде. А хората като нас не могат да си позволят слабост. Затова… ще ти предложа сделка.“
„Не.“
Рикардо се засмя.
„Дори не чу.“
„Чух достатъчно“, каза Диего. „Ти използваш злополука, за да ме удариш. Използваш слухове, за да ме разклатиш. И вероятно… използваш и други неща.“
Рикардо приближи.
„Внимавай“, прошепна той. „Има хора, които падат по-лошо от катастрофи.“
Диего се вцепени. Думите бяха почти признание. Почти.
„Кажи ми истината за Софкаи“, каза Диего. „Какво знаеш?“
Рикардо повдигна вежди, престорено изненадан.
„Ах… още ли живееш в миналото? Твоята Софкаи беше… интересна жена. Понякога се срещаше с мен. Понякога питаше прекалено много. Понякога… забравяше къде ѝ е мястото.“
Диего усети как кръвта му кипва.
„Не говори за нея.“
„Защо?“ Рикардо се ухили. „Тя вече не може да те защити.“
В този миг Диего едва се сдържа да не го удари. Но помисли за Мари. Помисли за това какво ще стане, ако той се срине.
Гладът не е само в стомаха.
„Искаш компанията ми“, каза Диего. „Но няма да я получиш.“
Рикардо се наведе, усмивката му се стесни.
„Не ми трябва цялата“, прошепна той. „Достатъчно ми е да ти взема това, което държиш най-скъпо. Ти сега имаш две жени в живота си, Диего. Едната е спомен. Другата е дете. И двете могат да ти бъдат отнети.“
Диего излезе от офиса без да каже повече. Когато се качи в колата, ръцете му трепереха.
Томас го погледна.
„Записа ли?“ попита Диего.
„Всичко“, каза Томас.
Но Диего знаеше, че записът не е достатъчен. Заплахите са като дъжд. Не можеш да ги хванеш с ръка.
Можеш само да намериш подслон.
И да се бориш.
## Глава десета
Подслонът беше домът. Но домът вече не беше крепост.
Една вечер Кончита откри отворен прозорец в стаята за гости. Мари вече беше в леглото, но Лулу лежеше на пода. Сякаш някой я беше изпуснал.
„Някой е бил тук“, прошепна Кончита.
Диего се качи, огледа, усети студ по гърба.
Мари се надигна.
„Диего… чух стъпки“, каза тя. „Мислех, че си ти.“
Диего седна до нея и се опита да не показва паника.
„Никой няма да те вземе“, каза той, но този път гласът му беше по-тих.
На следващата сутрин Елена донесе охрана. Диего не искаше да превръща къщата в затвор, но нямаше избор.
Същия ден Хавиер се появи отново. Беше нервен, потеше се, усмивката му беше изкривена.
„Трябва да говорим“, каза той.
Диего го изгледа студено.
„Говори.“
Хавиер затвори вратата, сякаш се страхува някой да чуе.
„Аз… имам кредит“, каза той. „Голям. Не за удоволствие. За да покрия стари дългове. За да спася… някои сделки. Роса не знае всичко. Ако разбере, ще ме унищожи.“
Диего се засмя без радост.
„И сега искаш аз да те спася?“
„Не“, каза Хавиер и очите му изведнъж станаха влажни. „Искам да се спася от хора, които не играят честно. Армандо. Той… не прощава. И ако не му върна, ще направи нещо.“
„Какво?“ изръмжа Диего.
Хавиер преглътна.
„Той каза… че детето в къщата ти е лесна цел. И че Рикардо вече е говорил с него.“
Диего почувства как всичко в него изстива.
„Ти доведе тази опасност тук“, каза той тихо.
Хавиер се разтрепери.
„Аз се опитах да взема документи, да прехвърлям активи, защото мислех, че ако имам нещо… ще ги спра. Глупаво е, знам. Но бях притиснат. Моля те… помогни ми.“
Диего го изгледа дълго. Пред него стоеше брат му, който беше предал доверие, но сега беше уплашен като дете.
Моралът понякога е нож с две остриета.
А Диего вече не можеше да си позволи милост към грешното място.
„Ще ти помогна“, каза той накрая. „Но не с пари и лъжи. С истината. Ще те извадя от това, ако ми кажеш всичко. Всичко за Сесар. Всичко за Рикардо. Всичко, което знаеш за Софкаи.“
Хавиер пребледня.
„За Софкаи… аз…“
„Говори“, повтори Диего.
Хавиер стисна очи.
„Софкаи дойде при мен преди катастрофата“, каза той. „Попита ме за Сесар. Попита ме защо името му се върти около документите. Аз ѝ излъгах. Казах ѝ, че е нормално. А после… тя ми каза, че Рикардо я следи. И че има дете, което трябва да защити.“
Диего усети как коленете му омекват.
„Значи тя е знаела“, прошепна той.
„Да“, каза Хавиер. „И беше уплашена. А аз… аз бях страхливец.“
Диего затвори очи. В главата му се въртяха думи като камъни.
Тайната има цена.
И цената вече беше започнала да се плаща.
## Глава единадесета
Процесът започна.
Съдебната зала беше студена, светла и безмилостна. Там богатството не блестеше, а се измерваше с папки. Там болката не се броеше, а се доказваше.
Елена беше като стена. Говореше ясно, точно, без театър. От другата страна адвокатите на Рикардо играеха на морал, докато очите им търсеха слабост.
Диего седеше и слушаше как името му се влачи през обвинения. Как го представят като безчувствен, алчен, безконтролен.
И точно тогава видя как Рикардо се усмихва към него, сякаш му казва: ще те разпадна парче по парче.
След заседанието Елена го дръпна настрани.
„Това е само началото“, каза тя. „Ще се опитат да ви притиснат чрез Мари. Трябва да ускорим процедурата по настойничество. Трябва да я защитим законно, не само с охрана.“
Диего кимна, но умът му беше другаде.
Той си спомняше Софкаи. Писмата. Предупреждението.
Вечерта, когато се прибра, намери Мари в градината. Тя беше клекнала до една малка пръст и беше сложила вътре семенце. Кончита ѝ беше дала малка лопатка.
„Какво правиш?“ попита Диего.
„Сея“, каза Мари. „Кончита каза, че като се погрижиш за нещо малко, после то става голямо. И ти се радваш.“
Диего седна до нея.
„Ти се радваш лесно“, каза той.
Мари го изгледа.
„Не“, каза тя. „Аз се радвам трудно. Просто… не показвам колко ме е страх. Защото ако покажа, ще ме смачкат.“
Тези думи не бяха на седемгодишно дете. Бяха думи на човек, който е бил оставен.
Диего почувства как в гърлото му се надига нещо.
„Мари“, каза той. „Софкаи… те е познавала.“
Мари застина.
„Коя е Софкаи?“
Диего посочи снимката на терасата, която беше оставил там, сякаш да я вижда слънцето.
Мари погледна снимката. Очите ѝ се разшириха.
„Аз… аз съм я виждала“, прошепна тя. „Преди. Една жена ми даде ябълка. И ми каза да не се доверявам на никого, който ми обещава много. И ми каза… че има хора, които ловят деца като риби.“
Диего пребледня.
„Тя ти е говорила?“
Мари кимна.
„Каза ми да запомня едно изречение“, прошепна детето. „Каза: ако се изгубиш, търси човек, който плаче тихо, не човек, който крещи силно.“
Диего усети как сърцето му се разпуква и се събира в едно.
Софкаи го е предвидила.
Софкаи го е насочила.
И това означаваше, че тя е знаела колко опасно е.
Той прегърна Мари и за първи път от месеци плака не само от мъка, а от решителност.
„Ще те пазя“, каза той. „Каквото и да стане.“
Мари притисна Лулу към тях двамата.
„Тогава и аз ще те пазя“, каза тя.
И точно тогава от външната страна на оградата проблесна светкавица от телефон.
Някой ги снимаше.
И някой вече държеше следващия удар в ръце.
## Глава дванадесета
На другия ден по къщата се появиха журналисти. Не бяха истински журналисти. Бяха ловци на скандали. Викаха въпроси, снимаха, измисляха.
„Диего купува ли си изкупление с улично дете?“
„Къде са родителите?“
„Има ли злоупотреба?“
Мари се уплаши. Кончита я скри в кухнята, но детето чуваше.
„Те ще ме вземат“, прошепна тя. „Като някога…“
Диего стисна зъби. Елена пристигна, разгони хората, заплаши със съд, но щетата беше направена.
Роса дойде същата вечер и този път не беше студена. Беше ядосана.
„Сега те разкъсват публично“, каза тя. „Това е унижение. И за теб, и за името ни.“
„Името ни“, повтори Диего. „А детето?“
„Детето е проблем“, изсъска Роса. „Не го разбираш ли? То е слабост. Слабостта се наказва.“
Диего се приближи толкова, че тя отстъпи.
„Слабостта не е в това да обичаш“, каза той тихо. „Слабостта е да не можеш.“
Роса го удари. Плесница, която прозвуча като камшик в салона.
Мари, която стоеше в коридора, видя всичко. Очите ѝ се разшириха. Тя пребледня и за миг изглеждаше като същото дете от пейката.
Диего бавно вдигна ръка и докосна бузата си. После погледна Роса.
„Излез“, каза той.
Роса се вцепени.
„Какво?“
„Излез от дома ми“, повтори Диего. „И не се връщай, докато не разбереш какво значи да си човек, а не корона.“
Роса трепереше от гняв, но не каза нищо. Само си тръгна. Хавиер не дойде с нея. Брат му вече беше в собствения си ад.
Диего затвори вратата и се обърна към Мари.
„Съжалявам“, прошепна той.
Мари не каза нищо. Само отиде при него и го хвана за ръката.
„Аз ти казах“, прошепна тя. „Който обича да контролира, е опасен.“
Той се наведе и я прегърна.
И тогава телефонът му звънна. Номерът беше непознат.
Диего вдигна.
От другата страна се чу мъжки глас, спокоен като нож.
„Дон Диего. Аз съм Армандо. Имаме общ проблем. Вашият брат. Вашият съд. И… вашето момиченце. Ще се разберем, иначе светът ви ще се разпадне.“
Диего не отговори.
Армандо продължи:
„Днес. До полунощ. Или ще ви науча какво значи истински глад.“
Диего затвори телефона с ръка, която трепереше.
Мари го гледаше.
„Какво значи това?“ попита тя.
Диего преглътна.
„Значи… че идва най-лошото“, каза той.
Нищо не е каквото изглежда.
И понякога врагът не идва откъм съда.
Идва откъм детето.
## Глава тринадесета
Елена събра всички в кантората си. Диего, Томас, Кончита, дори Хавиер, който изглеждаше като сянка на себе си.
„Армандо е опасен“, каза Елена. „Но той не работи сам. Рикардо го използва. Или обратното. Те са като две остриета на един и същи нож.“
Хавиер трепереше.
„Аз съм виновен“, прошепна той. „Аз го доведох. Взех кредит. После още един. После обещах неща. А той… той искаше повече.“
Диего го изгледа.
„Защо? За какво ти бяха тези пари?“
Хавиер сведе глава.
„За да покрия загуби“, каза той. „Играх на бизнес, но бях лош играч. И после… започнах да лъжа. А лъжата расте.“
Томас се обади тихо:
„Лъжата винаги има лихва. Като кредита.“
Елена сложи ръце на масата.
„Имаме два фронта“, каза тя. „Съдът и улицата. За съда можем да се борим с доказателства. За улицата… трябва да предвидим удар.“
„Ще я преместим“, каза Диего. „Ще я скрием.“
„Не“, каза Елена рязко. „Точно това искат. Да ви накарат да изглеждате виновен. Трябва да действаме законно. И умно.“
Томас извади телефон.
„Имам нещо“, каза той. „Сесар. Нотариусът. Проследих го. Снощи се срещна с Рикардо. И има разговор, който записах отдалеч.“
Елена и Диего се наведоха да слушат. Гласовете бяха приглушени, но достатъчно ясни, за да режат.
„Катастрофата трябваше да е чиста“, каза Сесар.
„Беше чиста“, отвърна Рикардо. „Проблемът е, че тя остави писма.“
„Писмата могат да изчезнат“, каза Сесар.
„И детето“, добави Рикардо. „Детето е грешката. Той го взе. Ако детето изчезне, той ще се разпадне окончателно.“
Диего почувства как стомахът му се свива. Елена пребледня.
„Това е почти признание“, каза тя.
„Почти“, прошепна Диего. „Но ще стигне ли?“
„Ще стигне, ако го свържем“, каза Елена. „Трябва ни още едно нещо. Доказателство за саботаж. Или свидетел.“
Хавиер изведнъж вдигна глава.
„Аз имам свидетел“, прошепна той. „Механик. Човек, който ремонтираше колата на Софкаи. Армандо го заплаши. Аз го видях. Но тогава мълчах.“
Диего се обърна към него, очите му горяха.
„Къде е този човек?“
„Не знам“, каза Хавиер. „Може да е избягал. Може да се крие. Но мога да намеря следа. Мога… да поправя.“
Диего стисна зъби.
„Ако я докоснат… ако докоснат Мари… няма да има прошка“, каза той.
Елена го погледна строго.
„Не ви трябва прошка. Трябва ви победа.“
А Томас добави тихо:
„И защита за детето. Защото накрая всичко се свежда до нея.“
Гладът не е само в стомаха.
Диего си тръгна от кантората с план.
Но плановете не винаги побеждават хаоса.
Понякога хаосът идва първи.
## Глава четиринадесета
Хаосът дойде в една обикновена вечер.
Кончита беше приготвила супа. Мари рисуваше с моливи на масата. Диего говореше с Елена по телефона, а охраната беше на входа.
Всичко изглеждаше под контрол.
Точно това беше моментът, в който контролът се разби.
Една от лампите премигна. Токът спря за секунда. После пак дойде. Сякаш някой си играе.
Охраната излезе да провери таблото.
И тогава прозорецът в кухнята се счупи без звук. Някой беше хвърлил камък, увит в плат, за да не се чуе.
Кончита изпищя. Мари замръзна.
Диего скочи, но вече беше късно. Двама мъже с качулки влязоха като сенки. Един хвана Кончита, друг се хвърли към Мари.
Мари изкрещя, но гласът ѝ се задуши, когато ръка покри устата ѝ.
Диего се нахвърли, но третият мъж го удари с нещо тежко. Той залитна. Светът му се завъртя.
„Не!“, изрева той и се хвърли отново.
Мари изпусна Лулу. Куклата падна на пода, без ръка, без защита.
„Диего!“ извика Мари през ръката.
Диего успя да хване мъжа за яката, дръпна го, удари го. Но другият вече влачеше Мари към прозореца.
Кончита се бореше, плачеше, крещеше.
Охраната се върна, но беше късно. Един от мъжете им хвърли нещо в лицето и те се дръпнаха, заслепени.
За секунди Мари изчезна.
И тишината се върна, но беше тишина на смърт.
Диего коленичи на пода и видя Лулу. Вдигна куклата като доказателство, че това не е кошмар.
Кончита се хвърли към него.
„Взеха я… взеха я…“
Диего не плачеше. Нямаше сълзи. Имаше само празнота, която се превръщаше в огън.
Телефонът му звънна.
Армандо.
„Сега знаете какво значи глад“, каза спокойният глас. „До сутринта ще подпишете каквото трябва. И ще направите каквото трябва. Иначе… детето ще разбере, че светът няма милост.“
Диего стисна телефона толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
„Ще я върна“, каза той тихо.
Армандо се засмя.
„Ако сте послушен.“
„Не“, каза Диего. „Ако съм жив.“
Той затвори.
Елена пристигна след десет минути. Томас след още пет. Когато видяха Лулу, и двамата пребледняха.
„Това е война“, каза Елена.
Диего се изправи бавно.
„Не“, каза той. „Това е лов.“
И той вече не беше плячка.
Тайната има цена.
Но и жестокостта има отговор.
## Глава петнадесета
Томас се оказа по-полезен, отколкото Диего очакваше. Той не беше просто студент. Беше човек, който знаеше как да мисли под натиск.
„Армандо няма да държи Мари дълго на едно място“, каза Томас. „Той ще я мести. Но има навици. Има хора. Има точки за срещи. Ако проследим парите, ще стигнем до него.“
„Нямаме време за проследяване“, изръмжа Диего. „Имаме часове.“
Елена сложи ръка на рамото му.
„Имаме време за ум“, каза тя. „Ако тръгнете сам, ще ви убият. Или ще ви използват. Ние ще я върнем. Но трябва да играем по-добре от тях.“
Хавиер, който стоеше настрани, внезапно каза:
„Механикът. Той може да знае къде се крият. Армандо го държеше близо до себе си, като куче на верига. Ако намерим механика, ще намерим и Армандо.“
„Как ще го намериш?“ попита Елена.
Хавиер преглътна.
„Имам един номер“, каза той. „Криех го, защото ме беше страх. Но сега… страхът е без значение.“
Той набра. Дълго никой не отговаряше. После се чу тих глас.
„Кой е?“
Хавиер прошепна име и кодова дума, сякаш е в друг свят.
След минутa разговор той затвори и пребледня.
„Механикът е жив“, каза той. „Крие се. И ще говори. Но само ако… го защитим.“
Елена кимна.
„Ще го защитим. И ще го доведем като свидетел.“
„А Мари?“ Диего почти изкрещя. „Кога ще я върнем?“
Томас погледна телефона си.
„Имам още нещо“, каза той. „Записът. Рикардо и Сесар. Ако го пуснем на правилното място, ще ги притиснем. Те ще се раздвижат. И когато се раздвижат… правят грешки.“
Диего се взря в него.
„Ти предлагаш да рискуваме детето, за да ги накараме да грешат?“
Томас пребледня.
„Не“, каза той. „Предлагам да ги накараме да се уплашат. Уплашеният човек прави бързи неща. А бързото оставя следи.“
Елена пое дълбоко въздух.
„Ще направим и двете“, каза тя. „Ще намерим механика. И ще поставим капан. Диего, вие ще бъдете стръв.“
„Аз?“ Диего се усмихна без радост. „С удоволствие.“
„Но не сам“, каза Елена. „И не като луд. Като човек, който мисли. И като човек, който още има сърце.“
Диего затвори очи.
Сърцето му беше отвлечено.
И той щеше да го върне, дори да трябва да мине през огън.
## Глава шестнадесета
Капанът беше прост, но опасен.
Диего се обади на Армандо и каза, че е готов да подпише, но иска да види Мари жива.
Армандо се съгласи.
„Ще я видите“, каза той. „Само не играйте герой.“
„Няма да играя“, отвърна Диего. „Ще бъда.“
Срещата беше уговорена на изоставено място без хора. Диего отиде с кола, но зад него на разстояние беше Томас. Елена беше в контакт с полиция, но не можеше да разчита на нея докрай, защото в тази игра имаше подкупени хора.
Диего излезе от колата и видя Армандо. Мъжът беше спокоен, добре облечен, с очи, които не показват нищо. До него стоеше Рикардо.
Това беше по-лошо, отколкото очакваше.
„Ето го нашият тъжен милионер“, каза Рикардо. „Как върви гладът?“
Диего не отговори.
„Къде е детето?“ попита той.
Армандо махна с ръка и един мъж доведе Мари. Детето беше бледо, с разрошена коса, но жива. Очите ѝ се впиха в Диего и в тях имаше едновременно страх и гняв.
„Диего!“ извика тя.
Той направи крачка напред, но Армандо вдигна пръст.
„Стой“, каза той. „Първо подписът.“
Диего извади папката, която му бяха дали. Прехвърляне на активи. Признание. Капан.
Елена му беше казала да не подписва истински. Да използва подготвен документ. Но истината беше, че тук, пред детето, всяка грешка беше смърт.
Диего отвори папката бавно. Извади химикал.
„След подписа я пускаш“, каза той.
„Разбира се“, усмихна се Армандо.
Рикардо се приближи и прошепна в ухото на Диего:
„Софкаи беше упорита. Ти си по-упорит. Но всички се чупят.“
Диего вдигна глава и го погледна право в очите.
„Ти я уби“, каза Диего тихо.
Рикардо се засмя.
„Докажи.“
Диего се наведе и подписа.
В този миг Томас натисна копче. Отдалеч, в колата, записът, който бяха подготвили, се изпрати до няколко места едновременно. До един честен следовател, до медии, до човек от службите, който не беше купен.
Елена беше задействала друга линия. Полицията вече беше на път, макар и бавно.
Армандо взе папката, погледна подписа и се усмихна.
„Добро момче“, каза той. „Сега…“
И точно тогава телефонът на Рикардо иззвъня. Той погледна екрана, пребледня и за миг загуби маската си.
„Какво има?“ попита Армандо.
Рикардо не отговори. Очите му хвърчаха.
„Пуснали са запис“, изсъска той. „Някой ни е издал.“
Армандо се обърна към Диего и в погледа му се появи студ.
„Ти играеш“, каза той.
Диего не отрече.
„Аз се боря“, каза той.
Армандо дръпна Мари грубо назад.
„Тогава ще платиш“, каза той.
Но тогава се чу сирена.
Полиция.
Армандо се вцепени. Рикардо прокле. Мъжете им се раздвижиха.
Настъпи хаос.
Диего се хвърли към Мари. Един от хората на Армандо го удари, но Диего се изправи и удари обратно. Не мислеше за болка. Мислеше за детето.
Мари се изплъзна, захапа ръката, която я държеше, и избяга към Диего.
Той я хвана и я притисна към гърдите си.
„Дръж се!“ прошепна той.
Армандо се опита да избяга. Рикардо също. Но полицията вече беше там.
Викове, падания, белезници.
И в този хаос Диего чу гласа на Мари в ухото си, тих като молитва:
„Каза, че ще ме пазиш.“
„Пазя те“, прошепна той.
Но истинската битка още не беше свършила.
Защото съдът тепърва щеше да реши кой е виновен.
И дали истината ще бъде достатъчна.
## Глава седемнадесета
След ареста започна истинският кошмар, който се казва доказване.
Рикардо имаше адвокати, връзки, пари. Армандо имаше страх, който беше по-скъп от пари.
Но Диего вече имаше нещо, което никога не беше имал преди.
Имаше кауза.
Елена доведе механика в залата като защитен свидетел. Човекът беше пребледнял, ръцете му трепереха, но говореше.
„Саботираха спирачките“, каза той. „Казаха ми да мълча. Казаха ми, че ако кажа, ще ме намерят. И че ще намерят и детето, за което Софкаи говореше.“
Диего стисна зъби.
Съдията слушаше. Публиката шумеше.
Елена пусна записа. Думите „катастрофата“ и „писмата“ и „детето“ прозвучаха като камъни в тишина.
Рикардо се опита да се усмихне, но усмивката му беше мъртва.
Когато дойде ред Диего да говори, той стана. Не беше театрален. Не беше мек. Беше истински.
„Аз бях сляп“, каза той. „Не заради пари. А заради гордост. Аз мислех, че светът ми принадлежи. И когато Софкаи умря, аз си мислех, че и болката ми принадлежи. Но болката не принадлежи. Тя се разлива. И когато се разлее, може да удави дете.“
Той погледна към Мари, която седеше с Кончита, облечена чисто, с Лулу в ръце. Куклата беше вече зашита. Една ръка, направена от плат, пришита от Кончита.
„Това дете ме попита дали съм гладен“, каза Диего. „И аз разбрах, че съм. Бях гладен за смисъл. За човечност. За втори шанс. А някои хора искат да превърнат глада в оръжие.“
Елена завърши с твърд глас.
„Софкаи е убита. Това дете е отвлечено. И всичко това е направено не за справедливост, а за власт. Моля съда да види не само документите, а веригата. Веригата на предателството.“
Рикардо се изправи, очите му блеснаха.
„Това са приказки!“ извика той. „Нямате доказателства, че аз съм поръчал каквото и да било!“
Томас стана от мястото си и каза тихо:
„Имаме и разпечатки от плащания към Сесар. Имаме и комуникации. Имаме и свидетелства. И имаме вашите думи. Вие сами си написахте присъдата.“
Съдията удари с чукчето.
А в този момент Диего усети, че Софкаи не е просто спомен. Тя е била предупреждение. И любов.
Тайната има цена.
Но понякога цената се връща като справедливост.
## Глава осемнадесета
Присъдата не дойде веднага. Такива дела не свършват с един удар. Те се влачат, опитват се да се разкъсат, да се обърнат, да се купят.
Рикардо опита да се измъкне. Опита да хвърли вината върху Армандо. Армандо опита да мълчи. Сесар опита да изчезне.
Но този път веригата беше хваната.
Елена и Томас не спряха. Томас почти не спеше. Университетът му страдаше, кредитът му тежеше, но той беше решил да не се отказва. Диего му помогна да плати част от дълга, но Томас прие само при условие, че това е заем, който ще върне. Гордостта му беше последното, което притежаваше.
„Не искам милостиня“, каза Томас. „Искам шанс.“
Диего го разбра. И му даде шанс.
Кончита пък стана майка по начин, по който не беше планирала. Мари за първи път започна да спи без да се стряска от всеки шум.
Една вечер Мари седеше до Диего и му подаде Лулу.
„Тя вече има ръка“, каза Мари.
„Да“, усмихна се Диего.
„А ти?“ попита тя. „Ти имаш ли си ръка?“
„Какво значи това?“
Мари посочи гърдите му.
„Тук. Тук ти липсваше нещо. Сега има ли го?“
Диего преглътна.
„Още боли“, каза той. „Но… да. Има нещо. Има топлина.“
Мари кимна важно.
„Значи можеш да живееш“, каза тя.
Диего я прегърна.
Точно тогава Елена се обади.
„Имаме решение“, каза тя.
Диего замръзна.
„Какво?“
„Съдът призна веригата“, каза Елена. „Рикардо е признат за виновен за участие в организирана схема, за саботаж чрез посредници и за влияние върху свидетели. Армандо също. Сесар също. Това не връща Софкаи, но… това е възмездие.“
Диего затвори очи. Сълзите му се появиха, но този път бяха различни.
„Благодаря“, прошепна той.
„Не ми благодарете“, каза Елена. „Благодарете на Софкаи. Тя е оставила следи. И на Мари. Тя ви събуди.“
Диего затвори телефона и погледна Мари.
„Софкаи… ни спаси“, каза той.
Мари погледна снимката на масата.
„Тогава тя е още тук“, каза детето. „Вече не ме е страх.“
Диего усети как една глава от живота му се затваря.
Но нова тепърва се отваряше.
Защото победата не е краят.
Краят е това, което правиш след победата.
## Глава деветнадесета
Диего не се върна към стария си живот.
Създаде фонд на името на Софкаи. Не за показ. Не за снимки. А за деца като Мари, които никой не вижда, докато не станат трагедия.
Отвори център за временна грижа. Плати на добри хора. На истински хора. Кончита стана управител. Елена беше юридическият гръб. Томас получи стипендия и място да работи, докато завърши. И най-важното, получи надежда, че кредитът му няма да бъде окови до края на живота му.
Хавиер започна терапия. За първи път призна, че страхът му е бил по-силен от любовта. Опита се да поправи отношенията си с Диего. Не стана лесно. Предателството е рана, която не зараства бързо.
Роса не идваше. Мълчеше дълго. После една вечер се появи на прага. Не с парфюм и власт, а с уморено лице.
„Мога ли да говоря с теб?“ попита тя.
Диего я погледна и за първи път не почувства само гняв.
„Можеш“, каза той.
Роса влезе и погледът ѝ падна върху Мари, която рисуваше на масата. Детето вдигна очи и ги присви подозрително.
„Ти ме удари“, каза Мари директно.
Роса пребледня и устните ѝ потрепериха.
„Да“, прошепна тя. „И това беше грозно. Аз… не знаех как да обичам, без да държа. А вие… ме научихте.“
Мари не омекна веднага. Но след малко подаде на Роса една рисунка.
На нея имаше три фигури. Една висока, една малка, една женска със светла коса и усмивка.
„Това е Софкаи“, каза Мари. „Тя гледа.“
Роса взе листа с треперещи ръце.
„Тя беше добра“, прошепна Роса, сякаш признава поражение.
„Да“, каза Диего. „И аз ще се опитам да бъда като нея.“
Роса кимна. И за първи път в очите ѝ имаше не власт, а вина.
А вината е първата стъпка към промяна.
Гладът не е само в стомаха.
Понякога гладът е за прошка.
И понякога прошката е най-трудната храна.
## Глава двадесета
Мина време.
Къщата вече не беше мавзолей. Беше дом. Имаше шум, имаше смях, имаше разхвърляни моливи и чорапи, които никой не намира навреме. Имаше сутрини с чай, вечери със супа, дни с училищни тетрадки и дребни драми.
Мари порасна. Не изведнъж, а бавно, като семенцето, което беше посадила в градината. Диего се грижеше за нея, но и тя се грижеше за него по свой начин. Напомняше му да яде. Да спи. Да диша. Да не се губи в черно.
Една вечер, след поредния благотворителен ден, когато бяха раздавали пакети с храна и дрехи на хора, които нямаха дом, Диего се върна в парка.
Същия парк. Същата пейка. Същото дърво.
Дъждът пак валеше тихо.
Но този път той не беше сам.
Мари седна до него. Вече не беше онова босо момиче с разкъсана рокля. Беше момиче със силни очи и чисто лице. Но държеше Лулу. Куклата беше вече почти нова, с две ръце, с пришита рокля, с усмивка, която Кончита беше нарисувала внимателно.
Диего извади снимката на Софкаи и я погледна. Болеше, но не убиваше.
Мари го погледна, после погледна снимката.
„Тя щеше да се радва“, каза тя.
„Да“, прошепна Диего. „Щеше.“
Мари се наведе към него, очите ѝ заблестяха, и изрече тихо, сякаш повтаря молитва от първата им среща.
„И ти ли си гладен?“
Диего се усмихна. Погледна към дъжда, към дървото, към светлините, които трептяха като далечни обещания.
После погледна Мари и каза:
„Да. Но вече знам как да се нахраня.“
Мари наклони глава.
„Как?“
Диего посочи с брадичка към торбите с храна, които бяха оставили до пейката, за да ги вземат после и да ги раздадат на още хора.
„Като давам“, каза той. „Като не се крия. Като пазя. Като не забравям, че някой някога ми подаде въпрос вместо милостиня.“
Мари се усмихна широко.
„Тогава учуди всички“, каза тя. „Не спирай.“
Диего вдигна торбите, изправи се и подаде едната на Мари.
Двамата тръгнаха под дъжда, без да бързат, с увереността на хора, които са минали през най-лошото и са избрали да останат добри.
И ако някой ги беше видял, щеше да си помисли, че това е просто милионер и едно момиче.
Но истината беше друга.
Това беше гладът, превърнат в смисъл.
И любовта, която учуди всички.