Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Д-р Мирослав Ненков за обезобразеното момиче: Казвам ви страшни подробности по случая
  • Новини

Д-р Мирослав Ненков за обезобразеното момиче: Казвам ви страшни подробности по случая

Иван Димитров Пешев август 3, 2023
dhgfhgfhjghjghj.png

Работата на медика е да опише уврежданията.

Това, което не виждам, но може би го има е, че при толкова много увреждания на меките тъкани би трябвало да е довело до обилна кръвозагуба, а това понижава хемоглобина, което е пряка заплаха за живота.

Работата на медика не е да определя степента на телесната проведа, това е работа на съда.

Чисто човешки не мога да разбера госпожата от Старозагорския съд, ако според нея на базата на експертизата това е лека повреда, то трябва да ви кажа, че като гледах колегата с брадата от болницата в Стара Загора настръхнах. Как изглеждаше този човек, докато разказва за случая, а е виждал какво ли не.

Този мъж е нарязал приятелката си систематично, безмерно, хладнокръвно и жестоко. Този човек няма място и в нашето болно общество.

Не я е ударил в изблик на гняв, било е преднамерено. После си е взел нещата и се е прибрал вкъщи. Това заяви д-р Мирослав Ненков, бивш здравен министър, в ефира на БНТ по повод обезобразяването на момиче с макетно ножче в Стара Загора.

Не можеш да очакваш от висококвалифицирани специалисти като съдебния медик да работи за без пари. Не може да се търси вина в специалисти, че не искат да помагат на съда за без пари, смята още той и добавя, че хората работят по две причини – пари и отношение.

Ние сме безкрайно търпеливи хора, дори болезнено търпеливи. Но идва някакъв момент, в които хората не издържат и излизат по улиците, този момент е като случая от Стара Загора и от Цалапица. Страшно много ни пречи, че авторитетите са разбити. Скептичен съм дали канализирането на тази енергия би могло да доведе до нещо, обясни Ненков.

Надпис “Свобода или смърт” на предмишницата и паяжина е цяла дисертация на психологията, категоричен е той.

По отношение на телесната непрокосновеност, той заяви, че в нецивилизовани общества като нашето трябва да се знае, че никой няма право да я нарушава. “След първия удар, момичета и момчета, винаги следва друг. Сам винаги е по-добре, няма нищо страшно в самотата, отколкото остриган и с 20 разреза”, каза той.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Поставете гъба в отделението за перилния препарат – най-ценният съвет, който някой някога ни е давал
Next: Цяла година в съда не влиза дело за жена, която е била отвлечена и бита от бащата на децата си

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.