Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Едва навършил 20, Костадин от Пловдив се бори с най-коварната болест
  • Новини

Едва навършил 20, Костадин от Пловдив се бори с най-коварната болест

Иван Димитров Пешев януари 29, 2024
asdkvdsakvdfkvkdfvfd.png

Младо момче от Пловдив се бори с коварно заболяване и има нужда от подкрепа. 20-годишният Костадин се бори с агресивен рак – Сарком на Юинг, а за лечението му са необходими 100 000 евро.

Животът на Костадин се преобръща преди три месеца, когато внезапно се парализира. Следват спешни изследвания в болница и коварната диагноза.

„Точно един месец, след като навърши 20 години, ни казаха тази зловеща диагноза, без да е пил едно хапче. Това заболяване е много рядко – 1,5 на 1 милион души и си казах: „Точно моето дете ли?“, а той ме попита“ „Мамо, точно аз ли, защо?“, разказва майката на Костадин Мария Бозукова.

Диагнозата се потвърждава и в Германия. Семейството не губи надежда и заминава за Турция, където лекарите назначават 12 химиотерапии. Резултатът не закъснява.

„След втора химиотерапия, 10 лъчетерапии, физиотерапия детето е с 50% неактивни ракови клетки и туморът от 16 см е вече 4 см“, казва майката.

100 000 евро трябват на Костадин, за да има шанс да победи в битката със заболяването.

„Аз просто умрях и възкръснах, за да се боря за него. Той постоянно пита: „Мамо, ако свършат парите, аз ще оздравея ли?“, казва Мария Бозукова.

Няколко кампании в Пловдив на различни организации и на футболен клуб „Ботев“ подкрепят момчето в борбата му за живот, припомня bTV.

„Те са нашите деца, те са нашето бъдеще, ако ние не ги подкрепим, няма кой да остане след нас“, казва Пламена Сураева, леля на Костадин.

Ако желаете и имате възможност да помогнете на момчето, ето как:

Банка: Алианц Банк България

IBAN: BG70BUIN95611000708188

BIC: BUINBGSF

Получател: Фондация Павел Андреев

Основание: Дарение за Костадин Стефанов Бозуков

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Тълковен речник: Знаете ли що е анклав?
Next: Cлeд ĸaтo пpoчeтeтe тaзи мoлитвa, в живoтa Bи щe нacтъпят иcтинcĸи чyдeca – пpeĸpacни cъбития, дoбpи нoвини!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.