Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Жената, която върви пеш от Ирландия до Божи гроб: Как така не знаех това за Пловдив? За този град всички трябва да говорят
  • Новини

Жената, която върви пеш от Ирландия до Божи гроб: Как така не знаех това за Пловдив? За този град всички трябва да говорят

Иван Димитров Пешев април 18, 2023
arrfarasrastasras.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

На 4 500 километра от дома. Аня Бакер и нейната арфа са на път за Божи гроб.

„Живеем в безвремие. Имаме цялото познание, части от света са изключително добре развити.

Бих искала хората да излязат от тясното пространство, в което живеят, и да знаят, че могат да направят всичко. Аз например съм просто една домакиня, която има музикално образование и отглежда децата си в малко населено място.

Щом аз мога да измина цялото това разстояние с арфата, значи всеки може всичко, защото аз съм един обикновен човек“, казва пред NOVA Аня Бакер.

След 9 държави Аня разказва, че всяка е различна. Събира впечатления най-вече за хората, но не пропуска и природата, през която я отвежда пътуването й.

„България – зашеметяваща природа, планините са невероятни. Православието тук има огромна история, невероятна сгради, изкуство. Впечатлена съм от историята от римско време в Пловдив. О, Боже! Всичко това е забравено сякаш. Как така аз не знаех всичко това? Трябваше да дойда тук, за да го открия. Това трябва да е нещо, за което всички говорят и всички трябва да идват тук, за да го видят“, казва Аня Бакер.

За Аня от Ирландия това е третото поклонническо пътешествие. Първото е било преди близо 15 години до Сантяго де Компостела.

„Всичко започна, защото аз бях една ядосана 40-годишна жена. Историята не е приятна. Майка ми е жертва на насилие. За съжаление аз прочетох анализ за тези неща и си казах – всяко насилие е грешно. И тогава взех решението.

Взех арфата, тя ми дава пространство. Това беше възможност да комбинирам две неща – лично изцеляване и нещо, което така или иначе исках да направя – да бъде първата жена, която да измине дълго разстояние, през трудни терени, носейки арфа. И в края на това пътуване действително целият този казус с майка ми беше изчезнал. Аз буквално го извървях и преодолях“, казва Аня Бакер.

Преди 5 години Аня успява да стигне с арфата си и до Рим. Посвещава пътуването на баща си, който починал 6 месеца по-късно, но това не я отчайва. Посвещава третото си поклонническо пътешествие до Йерусалим на душата.

„Трябва да започнем от някъде, както всяко пътуване започва с първата стъпка. Така мога да споделя и моята любов с всички. А и моята работа. Аз работя с пациенти в края на живота им. А и арфата може да създаде пространство, в което да сме себе си“, казва Аня Бакер.

Въпреки че пътешествието не върви съвсем по план, тъй като вече е трябвало да бъде в Йерусалим, Аня се радва, че може да сподели Великден с хората в България.

„Великден е любимият ми празник. Той е много по-въздействащ от Коледа. В Ирландия хората обичат Коледа, защото има подаръци и украса.

Но Великден е за да открием себе си, да разберем, че имаме огромен потенциал. От християнска гледна точка всичките ни грехове са опростени, когато Той е разпънат на кръста и умира. Днес е денят, в който ако искаш да промениш нещо, трябва да действаш“, казва Аня.

 

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: След като изоставя дъщеря си преди 24 години, майката се появява на сватбата й
Next: Ето какво каза фолкпевицата Рени за бебето на Камелия

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.