Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Нещо ужасно става с млади момчета на Младежкия хълм в Пловдив
  • Новини

Нещо ужасно става с млади момчета на Младежкия хълм в Пловдив

Иван Димитров Пешев октомври 8, 2022
mldsakdakdkzd.jpg

Поредното арогантно нападение над момчета на Младежкия хълм в Пловдив. В началото на месец август бе подаден сигнал за побой над момчета в града под тепетата.

Тогава няколко момчета с различна сексуална ориентация бяха зверски пребити от 17-годишни, трениращи кикбокс. Сега, през октомври, историята се повтаря. И историята ще продължи да се повтаря, докато съответните органи не вземат отношение, предава glasnews.bg.

Нападателите са станали още по-нагли. Те вече си правят регистрации в популярно приложение за запознанства и чрез него залъгват хомосексуални момчета. Нападателите примамват жертвите си, уреждат си срещи с тях на Младежкия хълм, а след което ги пребиват. Има данни, че дори взимат парите на пострадалите.

И този път групата биячи са кикбоксьорчета, които са на възраст 18-20 години. При един от последните инциденти, които обикновено се случват в тъмната част на денонощието, нападателите разполагали с газов пистолет, който използвали – за щастие стрелбата се разминала без пострадали лица.

Не изпускай тези оферти:

Екипът на медията потърси един от пострадалите, който е бил пребит, но на този етап той отказва коментар по темата. Споделя, че е наплашен и това е напълно разбираемо.

Все още няма информация дали органите на реда са уведомени за случаите на насилие, но се надяваме да се самосезират. Една част от ЛГБТИ хората са на мнение, че полицията си затваря очите за подобен тип инциденти.

Още криминални новини:

Пореден случай на превозване на нелегални мигранти установи полицията. След преследване по автомагистрала „Тракия“ от Пловдив до София по случая е задържан водач на автомобил, в който пътували четирима чуждестранни граждани.

При преследването е бил ударен патрулен автомобил. Няма пострадали.

Преследването на колата с нелегалните мигранти е започнало около 5:00 ч. от АМ „Тракия“ в района на Пловдив. Гонката продължила през района на Пазарджик. Полицаите задържали водача и четиримата мигранти на ул.“Бели Дунав“ в София.

По първоначална информация, лекият автомобил е бил шофиран от 45-годишен, криминално проявен българин. Мъжът не е спрял на няколко полицейски патрули от ОД-МВР-Пловдив.

Мигрантите са заявили, че са от Мароко.

Още криминални новини:

На първи октомври се навършиха точно осем години от взрива в завода за боеприпаси край видинското село Горни Лом. Всичките 15 мъже и жени, които тогава бяха на смяна, загинаха. Имаше и ранени. Виновни обаче няма, предаде Нова тв.

Първи октомври, 2014 година. Завод „Миджур“ край село Горни Лом, малко преди 17 часа. Мощен взрив разтърсва района. Завинаги там остават майки, бащи, синове и дъщери.

„Надеждите за намиране на оцелели се изпариха“, заяви главен комисар Николай Николов, началник на „Национална служба Пожарна и аварийна безопасност“.

Осем години по-късно трагедията не е забравена. „Като дойде тази дата за мен е нещо страшно”, споделя Жасмина Стоянова. Тя е работила в завод „Миджур“ и оцелява по чудо, след като отломка от взривения цех се забива в ръката ѝ.

„Удари ме един циментов блок. Имам две дупки на ръката си. Спомням си, че ме удари нещо много силно по ръката. И като си погледнах пръстите – изгубих съзнание и паднах на портала. Колеги ме вдигнаха и повече нищо не знам. 10 минути не помня нищо“, разказва жената.

Претърпява две операции. Но ръката ѝ така и не се възстановява. „Хапчета пия постоянно за успокоение, защото не мога да спя и ме боли“, твърди тя.

Жената разказва, че не е получила обезщетение, след като е била ранена. „Не съм получила една стотинка от застраховка, а виновни няма. Водихме толкова дела, даже мисля че още продължават, но виновни сме си ние. Жалко за колегите, отидоха си млади, оставиха деца, семейства. Тук в България наказание няма, виновни няма“.

До ден днешен виновни за взрива и смъртта на 15-те мъже и жени няма. Обвиняемите по делото бяха четирима. Един от тях е и собственикът на завода Валери Митков, чийто син беше сред загиналите. „Да се накажат тези господа и дами, които са алчни за пари и само гледат да се печели, а не се гледа за здравето и живота на хората. Така ще продължава. Ще има жертви и ще са виновни тези, които работят там, защото сме гладни, боси, болни. Отиваме да работим, за да си поддържаме семействата и в един момент си отиваме от този свят”, заяви Жасмина.

В момента завод „Миджур“ не утилизира вече мини. Неофициално обаче се знае, че новите собственици са украинци, които най-вероятно ще произвеждат патрони в него.

„Съвсем нови сгради са изградени, нова технология, нови машини и да се надяваме, че ще са по-безопасни от предишните. Работят усилено да започне производство. Да се надяваме, че повече аварии няма да има“, посочва Илиян Михайлов, кмет на село Горни Лом.

Жителите на селото обаче искат проверяващите институции да не си „затварят очите“ пред нередностите вътре. За да няма повече жертви и почернени семейства.

Осем години по-късно не се знае каква е причината за експлозията в завода, а съдът и прокуратурата в България казаха, че никой няма да понесе отговорност за трагедията, в която живота си изгубиха 13 мъже и две жени.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Мика Зайкова: Младоците от ПП може да ми се обидят, но аз трябва да кажа истината
Next: Шеф на белодробна болница във Враца избухна за мистериозните следи в небето

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.