Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • От Сан Диего до Хасково: Десетки помогнаха на Златка да открие изгубените си роднини
  • Новини

От Сан Диего до Хасково: Десетки помогнаха на Златка да открие изгубените си роднини

Иван Димитров Пешев юли 20, 2023
sdghesgeh.png

„Anyone here from Haskovo?“ Така започва постът на Златка Павлова в една от фейсбук групите на българите в САЩ, с който тя моли за съдействие да намери роднини на баща си. Тя е на 31 години и живее в Сан Диего. Работи като маркетинг специалист за социалните медии към местна компания. И въпреки че има опит да привлича вниманието с постове в мрежата, въобще не е очаквала, че някой ще й отговори.

 

Постът на Златка Павлова във фейсбук

„Баща ми Петър Павлов е от Хасково, майка ми Светлана е от Русия“, разказва Златка. – Родителите ми са се запознали някъде през 1985-1986 г. в България, но после са отишли да живеят в Русия, в град Омск. Аз съм родена през 1988 г. в Русия“, разказва Златка.

Съдбата отвежда нея самата в Щатите през 2008 г. Заминава като студентка на бригада и после се установява в Сан Диего.

 

 

ЖИВЯЛА Е ЗА КРАТКО И В ЧИКАГО

През 2014-а обаче загубва баща си. „Получи инфаркт“, казва с тъга младата жена. „Той беше много добър човек. Готвеше много добре. Правеше ни мусака или таратор, а също и пържолки. Винаги имахме лютеница. Като бях малка, ни заведе няколко пъти в България, в Хасково, и от там помня някои от неговите роднини. Но с годините загубихме връзка с тях“, продължава тя. От него са й останали стари български детски книжки, блокчета за оцветяване, касети с българска музика.

 

 

На 27 септември тази година Златка пуска поста си във фейсбук. Групата, която избира, има 17 хил. членове. Пише на английски, като се извинява за това. „Баща ми Петър Петров Павлов е живял в Хасково на ул. „Тутракан” 14 с чичо си Ангел (мисля, че фамилното име е Митев) и неговата леля Нели. Ангел и Нели имаха 2 деца – момчета. Помня, че едно от техните имена беше Коце или Костя. Оженил се за момиче на име Иванка (доколкото си спомням, бях много малка).

 

Баща ми се премества в Русия през 1992-а и посещава Хасково няколко пъти след това. Знам и името на баба ми – Златка Благоева Митева“, пише в поста си Златка и слага стари снимки на баща си. Обяснява решението си да потърси роднините си сега, защото вече се е почувствала готова да направи тази стъпка. Имала адреса на баща си от негови писма. Казва, че и майка й я е подкрепила да потърси корените си. Двете дори планували да пътуват до България догодина, но Златка решила, че ще е добре да познават някого там предварително.

 

 

За много кратко постът на Златка е споделен над 50 пъти и събира повече от 90 коментара. „Не очаквах такава реакция. Много се развълнувах. Всички бяха много мили, при все, че писах на английски. Много хора казаха, че ще питат свои близки дали знаят нещо, или ще пратят някой направо на място да провери дали моите роднини не са на същия адрес“, споделя Златка.

Постът е публикуван в 12 часа на обяд калифорнийско време. До 10 часа вечерта същия ден Златка вече има контакти на братовчеда на баща си, както и на леля си. Тя казва, че е стигнала до тях благодарение на двама мъже и една жена от фейсбук групата на българите. Един от мъжете дори отишъл до къщата на леля й и й изпратил снимка на жената. „Не сме говорили по телефона още, но ще го направим. Писахме си обаче по фейсбук“, разкрива Златка. Тя споделя още, че не се е почувствала странно да си пише с леля си или братовчеда на баща си, защото ги познава от детството си, тъй като е отсядала на гости при тях.

 

 

Освен това Златка открива, че има и по-голям брат,

за който не е знаела. „Израснах с мисълта, че имам малко семейство, тъй като съм едно дете, но сега се радвам да открия, че имам брат. Името му е Иван. С него успях да се чуя за кратко по телефона“, прибавя развълнувано Златка. Майка й също е осъществила контакт с някои от роднините на починалия си съпруг и е много щастлива от това.

„Моята история доказва, че доброто в хората съществува. Благодаря на всички, които ми писаха и които ми помогнаха. Това, което се случи, е невероятно. Моята вяра в доброто се върна. Прегръщам всички“, не пропуска да отбележи Златка.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Една от най-богатите жени в света отказа да пие кафе от 4 долара, било твърде скъпо
Next: Ще каже ли bTV истината за Сашо Кадиев?

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.