Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Приказка за родопчанинът, който заминава на студентска бригада в САЩ и остава там
  • Новини

Приказка за родопчанинът, който заминава на студентска бригада в САЩ и остава там

Иван Димитров Пешев май 3, 2023
iiiiiasodasoralskras.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

29-годишен родопчанин е живо доказателство, че на прехода в страната му се вижда краят и че точката му ще бъде сложена от неговото поколение, видя „Ко4“.

Николай Николов дари преди броени дни община Мадан със специализирана техника за поддържане на зелените площи в родопския град. Младежът има превратна съдба, която го завежда в страната на неограничените възможности и му дава няколко бързи и болезнени житейски уроци. Така вместо да го направи невъзвращенец, го кара скоростно да помъдрее и да се върне завинаги в Родината.

Маданчанинът като средностатистическо момче на планината отраснал „по родопски“, завършва в СОУ „Отец Паисий“ в града, след това става студент в специалност „Макроикономика“ в Пловдивския университет „Пайсий Хилендарски“

„През 2012 година заминах за САЩ на студентска бригада и не се върнах. Така и не завърших тук специалността. Шест години работих, започнах като чистач в един сервиз, станах след това механик, оттам взех книжка с право да управлявам камион и се качих да карам товари. И с тези темпове, с които се трудех, ми предложиха да си купя камион, взех го, след три години вече имах три камиона. А преди два месеца тъкмо ги изплатих и ги продадох, и се прибрах в България“, казва лаконично Николай. Разказва обаче, че всъщност българи му помогнали, защото го видели да изнемогва.

„В интерес на истината ме взеха на работа не толкова, защото имаха нужда от мен, а тъй като видяха, че работя като момче за всичко.

Взимах на седмица в началото по 325 долара, което за Чикаго е под жизнения минимум, тоест 1300 долара се падаше за четири седмици заплата. И като видяха как работя, за два месеца ми направиха заплатата на 2000 долара, а след това се качих на камион. А там вече е друго, взимаш по 40 цента на миля, когато караш за някого, тоест получаваш на седмица по 1300 долара. А когато имаш свои камиони, вече е съвсем различно“, споделя Николай.

Бързо обаче научава, че живота там с едната ръка дава, ала с другата търси цената за това от теб и тя е много по-голяма от даденото.

Приказка за родопчанинът„Америка дава пари, ако работиш, ако не си мързелив, но ти взима всичко останало – щастието, младините, хубавото време… Америка е само за пари и да видиш свят“, казва родопчанинът.

За прозрението му помага трагедия, която го разтърсва тази година. „Един ден се събуждаш и осъзнаваш, че живееш лъжовен живот, че не е правилен, и изведнъж мирогледът ти става различен, животът ти също. През април стана катастрофа с мотор в Хасково и за жалост брат ми беше мотористът. Брат ми вече го няма. Тогава осъзнах колко заблудено живея, че това, което гоня, не е най-важното в живота.

Близките хора са най-важното. Тези, които имаш, и които си изоставил и ги наказваш, за да правиш пари.

Разбираш, че си се превърнал в машина за пари. Брат ми беше основен камък в темела на сградата, дето исках да съградим. И когато той си отиде, за мен цялата сграда нагоре се разклати, целият ми живот се преобърна. Тогава осъзнах, че моето място вече е тук, защото преди имаше на кого да разчитам и моите родители имаха на кого да разчитат. Докато сега, когато него го няма, трябва да съм аз и за родители, и за деца, и за всеки, казва Николай.

Николай Николов МаданИ признава, че още не е преживял трагедията и болката от загубата и не вижда как би я потушил, но лечението на душата си търси в родината. Категоричен е, че ще остане да работи в България.

„Сега проучвам с какво да се занимавам, имам някои идеи в главата и се чудя към какво да се насоча и в какво да инвестирам. Нямам намерение да работя за заплата, защото съм човек, който обича да създава нещо. Бих инвестирал и в Мадан, ако има някоя оферта, в която да има смисъл и да излиза математиката и логиката да се инвестира. Защото един бизнес трябва да носи печалба, да се занимаваш с бизнес само да кажеш, че си бизнесмен, няма смисъл. А и знам какво е да работиш за някой, какво е да работиш за себе си и какво е да работят за теб“, казва родопчанинът.

Това, което обаче не може да проумее, е защо отвъд океана българинът е страшно работлив, а е мързелив в родината си.

„Ако младите си мислят, че в чужбина всичко е розово, са в голяма заблуда. Ако и тук се трудят колкото в чужбина, България ще процъфтява. Защото, ако сметнеш там колко часа работиш и колко заплата взимаш, тук, ако работиш на две места, пак ще живееш по-добре от чужбина. Да не си правят излишни илюзии, че зад границата е по-лесно. Не е така, там се бачка като вол. Тук, ако се работи колкото в чужбина, всеки ще е добре“, казва той.

А и маданския въздух, според него, никъде го нямало. Като шофьор на камион обиколил САЩ стотици пъти от единия край до другия, ала щом си дошъл тук и си поел въздух, душата му се усмихнала.

Заради голямата си любов към Мадан той дарява на Общинското предприятие „Благоустройство на територията” в миньорския град тракторна косачка, което ще направи косенето на тревата по-лесно, бързо и качествено. Освен тракторчето, Николай подари още две моторни косачки и машина, с която ще се почиства окосената трева.

Николай Николов и Дениса Бойкова„Градът няма нищо общо с онзи отпреди 6-7 години, когато заминах за Америка. Тук личи, че се работи много, и мисля, че е редно всеки да допринася за развитието на Мадан“, казва родопчанинът.

Той предложи брак на красавицата от Мадан Дениса Бойкова на 30 септември под лъчите до морето в Санторини.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Хвърлете очилата: Простичка, но ефективна рецепта при загуба на зрението
Next: Не съм агроном, но всяка година прилагам този метод за капково напояване – става за всяка култура и излиза много евтино

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.