Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Скандално! Цветана Манева е ставала жертва на крадци цели 11 пъти
  • Новини

Скандално! Цветана Манева е ставала жертва на крадци цели 11 пъти

Иван Димитров Пешев октомври 20, 2022
cvevevastasnasna.jpg

Цветана Манева и съпругът ѝ Явор Милушев живеят на пъпа на София, но домът им бил непрекъснат обект на крадци. Откакто се нанесли там, актрисата и мъжът ѝ станали жертви на кражби и прониквания с взлом цели 11 пъти.

През година-две апартаментът им бил атакуван от престъпници, като по време на част от кражбите те били на територията на дома си. Шоковите ситуации разтрепервали Манева и вдигали кръвното ѝ до небесата.

Тя не се притеснявала толкова за бижутата, техниката и парите, които обирджиите искали, а за живота си, защото знаела за редица случаи в квартала, при които нейни възрастни съседи са пострадали сериозно.

Повлияна от поредицата неприятни случки, актрисата развила страхова невроза да излиза сама и винаги гледала да си намира придружител. Екранната баба Злата от хитовия сериал „Скъпи наследници“ вече избягвала да носи златните си бижута по улиците или ако излизала с тях, ги криела под блузи с поло яки, за да не я нападнат и пребият.

Не изпускай тези оферти:

Най-драматично от всички посегателства върху имуществото си Цветана преживяла опита за палеж, който ѝ се случил преди няколко години. Тогава злосторници залели с бензин и подпалили входната врата на дома ѝ с цел да го изпепелят до основи. Пушекът обаче бързо се разнесъл из целия вход и бдителни съседи веднага разбрали откъде идва.

Добре че били те, за да изгасят пожара в начален етап, а щетите от него били минимални – пострадали само вратата и антрето. Кой бил поръчител и извършител на престъпното деяние, Манева така и не разбрала, въпреки че дълго време била привиквана в участъка, където давала обяснения заедно с всички свидетели.

Самата Цветана също е гасила пожар, но не вкъщи, а в театъра. Екшънът се разиграл в „Сълза и смях“. Пламъците тръгнали от черна копринена наметка, поставена в близост до един от прожекторите зад кулисите.

Манева първа забелязала огъня, изнизала се незабележимо от сцената и го потушила. После се върнала също толкова незабележимо за публиката и доиграла спектакъла „Нирвана“, без никой да разбере за аварийната ситуация.

С напредването на възрастта артистката далеч не била толкова смела, колкото едно време, и близките ѝ я съветвали да си сложи камери или поне СОТ на жилището. Тя обаче се дърпала и смятала, че това ще обремени допълнително ежедневието ѝ.

Още за Цветана Манева:

Актрисата получава голямата награда “Аскеер” за цялостно творчество

Голямата награда “Аскеер” за цялостно творчество тази година отива при Цветана Манева. Заслужено признание, даже малко закъсняло.

Дълги години тя се радваше на любовта на пловдивчани. И им отвръщаше с още по-голяма любов. В театралната история на Пловдив остават завинаги нейните Жулиета, Албена, Маша, Нора, Медея, Беатриче, госпожица Юлия, Султана.

А “Двама на люлката”, в която си партнира с Явор Милушев, е една от най-дълго играните пиеси в българския театър изобщо.

Киното я откри в ролята на красивата славянка Деница във филма “Калоян” и също се влюби завинаги в нея. Помним я от филмите “Автостоп”, “Последната дума”, “Буна”, “Басейнът”, “Дами канят”, “Нощем по покривите” и др.

“Ако обичаш, казвай обичам те!”,

сподели наскоро Цветана в едно от многобройните си интервюта по повод новината за награждаването. Освен в изкуството тя изживя много любов и в личния си живот.

Първият съпруг на Манева е актьорът Петър Вучков – някогашният колоритен водещ на предаваното “Минута е много” по БНТ. Двамата се влюбват, когато той е в трети курс, а тя в първи във ВИТИЗ. Женят се и първоначално живеят на един таван.

Но пък прекарват чудесни лета по Черноморието, където Вучков е екскурзовод на полски групи. Когато той завършва института, е разпределен във Велико Търново, тя довършва следването си в София. Бракът им издържа две години.

През 1969 г. Цветана се омъжва за Николай Пенчев – красив младеж от Пловдив, осветител в местния театър. После става оператор в Пловдивския телевизионен център. Градската легенда разказва, за да впечатли дамата на сърцето си, Николай влиза с колата си в шадравана на централния площад. Двамата са заедно около 4 години.

Голямата любов на Цветана е колегата ѝ Явор Милушев, който е с 4 години по-малък от нея. Всичко започва през 1973 г. от една случайна среща на входа на ВИТИЗ. Той е още студент в института, тя вече играе в пловдивския театър. “Още помня усещането от докосването му – разказва Цветана след години. – Той влезе и приятелски ме целуна. Тази целувка остави у мен спомен за нещо свежо, топло и чисто…”

Този спомен с всичките си усещания ще се възроди у нея при следващата им среща в Киноцентъра. После съдбата ги събира във филма “Началото на деня”.

Двамата яздят коне и се изкачват на връх Ком

“Това изпитание съвсем ни сближи. Този устрем на вървене нагоре за мен е знак и не бих допуснала да се срути”, признава Манева. А и какво по-прекрасно място за вричане във вечна любов от един връх?!

Двамата се женят на 9 септември – единствения им свободен ден, когато решават да сключат брак, след като дълго време живеят заедно.

А в пловдивския театър режисьорът Любен Гройс поставя специално за тях пиесата “Двама на люлката”. Тримата се усамотяват в една къща и репетират почти денонощно.

Любовта между Цветана и Явор в живота преминава на сцената и се връща обратно към зрителите.

Това преминаване двамата смятат за професионализъм, който не се нуждае от тълкуване и обяснения. Усеща го и публиката, която им се радва истински и не пести аплодисментите си. Представлението се превръща в легенда из цяла България. Двамата го играят стотици пъти в продължение на 10 години…

През 1979 г. артистичната двойка се мести от Пловдив в София и дълго време двамата са водещите актьори в „Сълза и смях“. Снимат се много и в киното.

“Явор умее да поражда у мен чувството, че съм необходима”, казва Цветана в интервю през 2003 г.

Всъщност журналистите винаги я питат за него и брачния им живот. Ето какво отговаря тя през годините:

“Явор е благородник.”

“Не си тропаме по масата. Аз обичам тишината и спокойствието, а Явор има достатъчно джентълментсво и аристократизъм. Той така се държи като мъж, че никога не може да ме обиди, за което много му благодаря.”

“Ако искаш един мъж отново да дойде при теб, никога не го питай къде отива и кога ще се върне.”

“На първо място е уважението, което имаме към самите себе си

И аз, и той. А това те ангажира да уважаваш и човека до тебе в същата степен. Другото е, че всеки от нас може да се ползва от свободата си, разбираме я като пространство много лично.”

“Явор е от малкото мъже джентълмени, които съществуват въобще, а от тези, които аз съм срещала, той е единственият.”

“Колкото до обожателките му – след като той не се плаши от тях, аз пък нямам никакви основания да се плаша. Както се казва, проблемът е техен, не мой.”

“Най-важното в семейството е да обичаш, да обичаш, да обичаш…”

Цветана Манева е носител и на наградата “Икар” на Съюза на артистите в България за подържаща женска роля – на Клитемнестра в спектакъла “Електра”.

През 2014 г. на филмовия фестивал във Варна й е връчена наградата “Златна роза” също за цялостно творчество.

Почетен жител е на Пловдив от 2004 г.

Цветана Манева има чаровна усмивка, но сравнително рядко я пуска в действие…

Явор е от малкото мъже джентълмени, които съществуват въобще, казва актрисата за своя съпруг Явор Милушев.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Сашка Васева: Думата на Слави не е мъжка! Нито лев не видях от него, а бях пред умиралка
Next: Хората ще излязат с пръчките и камъните по улиците пред Народното събрание, каза Христо Мутафчиев

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.