Трите български тайни на Ататюрк

Има версия, че Ататюрк е от български произход. Това е записано дори в енциклопедията на братя Данчови, отпечатана през 1936 г. Там се казва, че родителите на създателя на турската република са българомохамедани от Солунско. В този край още има хора, които заявяват, че са рода с Ататюрк. В Гърция Кулов е срещал българи мохамедани, които също твърдят, че са му роднини.
„Ние сме български селяни от Солунско. Викат ни помаци, защото сме помагали на турската армия в османско време. Ататюрк е от нашето коляно.”
С тези думи посрещнаха екипа ни жителите на одринското село Азатлъ, писа преди време Кулов в smolyan.bgvesti.net.

Това е най многолюдното българомохамеданско село в Одринско. От България са и населилите околностите на Текирдаг и Люлебургаз в Европейска Турция, допълва авторът. Изследователят Христо Красин пък в книгата си “Има ли турци в България” твърди, че Мустафа Кемал е роден в село Себища – област Голо бърдо, разположена между днешна Албания и Македония. В това село живеят само българи мохамедани, единствен ходжата навремето знаел малко турски. Според руския учен Афанасий Селишев в цялата област нямало дори един турчин.
Там се залюбили левентът Али Реза и красивата Зюбейде

Името на хубавицата е от староперсийски произход и значи “Обичано цвете”. Те били деца на заможни родители, охридски търговци, а от техния брак се родил Мустафа. По-късно семейството се мести в Солун. Има и версия, че само Зюбейде е българомохамеданка.
Българския разузнавач и дипломат Сребрен Поппетров пише поверителен рапорт № 54 до министъра на външните работи за обиколката си в областта Малесия на 14 август 1930 г., където е изпратен с разузнавателна мисия. Той докладва, че в село Себища се е срещнал и разговарял с роднини на Мустафа Кемал. Никой от тях не знаел турски, въпреки че се опитвал да им говори на този език.

Те си приказвали на български и му разказали, че роднината им Али Реза възнамерявал да завърти търговийка и решил, че тя ще тръгне най-добре в Солун. Научил десетина турски думи от местния ходжа и се преселил там със семейство си. Провървяло му и започнал работа в тамошната митница.

Самият Ататюрк е единственият държавник от Балканите, който многократно е заявявал не просто привързаността си към българския народ, а е изтъквал силната си любов към него. Нещо повече, той признава, че в детството си е играл само с българчета.

Но защо само с тях? Може би защото други наоколо не е имало. Дали с думите, цитирани във в. “Утро” от 22 октомври 1931 г, не е искал да подскаже именно това. Ето ги: “Няма да забравя приятните моменти, които съм преживял в България. Бил съм, съм и винаги ще бъда приятел на българския народ. Обичам безпределно българския народ още от детинство. В Солун съм другарувал през всичкото време само с българи. Всяко българско нещастие ми причинява невъобразима болка. Винаги съм правил всичко възможно да помогна на България. Турция и България трябва да бъдат приятели. Който е против България, той е против Турция.„

Българи с ислямско вероизповедание и турци алиани в Кърджалийско си оспорват Ататюрк, писа преди 6 години сайтът на град Първомай. Тогава лидерите на двете общности били в лют спор към коя от тях принадлежи Бащата на турците. Първите се позовават на написаното в енциклопедията на братя Данчови, както и на негова версия, повторена 70 години по-късно от писателя Петър Япов в книгата му “Помаците”.

Алианите пък посочват като аргумент името на баща му – Али Реза. Според изследователката на алианската общност у нас Невена Граматикова, която самата е от такъв произход, възрастното населеление в областта е убедено, че Ататюрк е последовател на Али. Даже през 30-те години на ХХ век доста алиани са се изселили от България в Турция с мисълта, че тя се управлява от техен човек.

Учени установиха, че и по южните склонове на Родопите живеят българомохамедани, изповядващи алевизма. Още през 1943-44 г. бъдещият патриарх Кирил е изследвал Южните Родопи и открил села с българомохамедани алевити.

Интересни са всички аспекти на топлата връзка на Мустафа Кемал с България.

Той е военен аташе у нас веднага след Балканската война

Въпреки това тук е заобиколен от приятели, сякаш е сред роднини, както сам казва.

Майор Мустафа Кемал идва в София на 28 октомври 1913 г. Умният и обаятелен офицер става близък приятел с редица бележити българи. Сред тях е и д-р Васил Радославов, който става министър-председател. С главнокомандващия на българската армия през наближаващата Първа световна война Никола Жеков често са на раздумка в аперитив “Копривщица”. Мустафа ни най-малко не е враг на алкохола. Алианите впрочем изпълняват някои от ритуалите си с почерпка.

Не е трезвеник и полковник Жеков. На по една-две-три люти анасонлийки с мезе те обсъждат всички аспекти на стремително променящия се свят, като особено ги вълнуват процесите на Балканите.

“Засягахме всякакви въпроси – религиозни, исторически и политически. Аз виждах в него един волеви и просветен човек, преизпълнен със скромност. Той бе с ясен поглед и властта му позволи да осъществи мечтите си. Неговите планове за нова, възродена и могъща Турция го вълнуваха и тревожеха отдавна, много преди да има възможност да ги реализира”, пише в своите спомени генерал Жеков.

Ето и част от това, което Ататюрк казва пред в. “Джумхуриет” от 27 ноември 1930 г., публикувано и в томчето със събраните му речи и съчинения:

“След Балканската война заминах в качеството ми на военен аташе за София, гдето останах около една година. С българите успях да вляза в близко съприкосновение и установих връзки, наподобяващи тези между членове на едно и също семейство.

Тези връзки оставиха в моята памет трайни спомени. Опознаването ми с българите увеличи моите симпатии към тях. Естествено, в отговор на чувствата и привързаността, които засвидетелствах към техния народ, българските кръгове ме посрещнаха със същата непринуденост. От тогава до днес причините и значението на тази искрена братска близост придобиха особена яснота. Няма съмнение, че между турци и българи са съществували в миналото поводи за раздори, особено в областта на езика и вярата. Обаче днес на тези поводи, които почиват на отживели вече и остарели политически течения, нито турците, нито българите не вярвам да отдават значение.

…Моят съвет към вас е: Идете в България. Вие ще обикнете българите.”

Сам той обиква една българка завинаги

Месец след пристигането си в в София Ататюрк среща любовта на живота си. С 21-годишната красавица Димитрина Ковачева са представени един на друг в Градското казино в края на ноември 1913 г . И двамата са като омагьосани един от друг. Турският военен аташе е очарован от усмивката, излъчването и изключителната начетеност на Мити, както викат галено на изящното момиче. Тя току-що се е върнала от обучение в странство. В швейцарския град Нюшател изучавала хуманитарни науки.

“Една от най-хубавите българки, вдъхновила бележити мъже и поети” , казва за нея писателката Лиляна Серафимова в своя книга, където за първи път разказва тази история, изскочила от архивите и спомените на съвременици. Описва Мити така: “Имаше миловидно лице, руси къдрави коси и тъмнокафяви очи, които гледаха ту с чистотата на дете, ту с палавата закачливост на пораснала девойка, ту с нежна, едва доловима меланхолия, неприсъща на възрастта й”.

Има само една „малка“ подробност, която е фатална за двамата влюбени. Димитринка е дъщеря на доскорошния военен министър ген. Стилиян Ковачев.

Той е български военачалник от голяма величина, който по-рано същата година е разгромил жестоко турската армия. Това става в битката при Булаир, която е прелюдия към триумфа с превземането на Одрин. Там с вика „Смърт на поганците” едва десетина хиляди български войници сразяват 37 355 турски. След битката противниковият военачалник Фехти бей – в знак на почит пред таланта и доблестта на българския генерал, му подарява револвера си, един небивал жест.

Смайващото в тази битка е, че на бойното поле падат 5000 турски войници, а 10 000 са ранени, докато българските загуби са нищожни – 114 убити и 437 ранени. Народният поет Иван Вазов посвещава на битката стихотворението “Булаир”, в което казва: „Ново име в историята световна/ наший меч записа най-подир, /нова слава в славата гръмовна: Булаир”.

Та по дъщерята на този славен генерал се захласва младият, напет и елегантен турски майор. Мечтата му да я вземе за своя жена е една предварително загубена битка.

Всъщност Мустафа Кемал е много ценен от бащата на Мити, който дълго време няма възражения галантният офицер да слуша захласнат как тя свири на пиано, да я води на музикални вечеринки, на разходки из Бояна, да карат кънки на зимната пързалка на езерото “Ариана”. На новогодишния бал с маски в царския дворец в навечерието на 1914 г. двамата лудо танцуват през цялата нощ и влизат в устата на хората. Днес блузата, с която тя е облечена тогава, е в музея на Ататюрк, подарена от роднините й.

Турският военен аташе твърде често гостува и в дома на генерала, където е приеман като син. Всички наистина живеят като едно голямо задружно семейство, докато…Един прекрасен ден младият офицер предлага брак на Димитрина.

Тя също е лудо влюбена и приема, разбира се, като го подучва веднага да поиска ръката й от нейния баща. Като знае топлото му отношение към блестящия Мустафа, тя наивно вярва, че татко й с истинска радост ще се съгласи на този брак. Изобщо не е познала.

Любимият й влиза в кабинета на генерала и храбро иска ръката й.

Спокойно, но твърдо ген. Ковачев отговаря на кандидат- жениха, че такъв брак категорично не е възможен. Той уверява, че високо цени младежа, но верските различия са непреодолим препъникамък пред тяхната любов, а той не иска да направи дъщеря си нещастна. Пропуска да каже, че войниците и офицерите му , които съвсем скоро са се били жестоко срещу турците, а навярно им престоят още такива боеве, ще приемат това сродяване като лична обида.

Бъдещият Ататюрк обаче е достатъчно умен, за да го разбере и сам. Той все пак прави опит да пробие отбраната на генерала и изстрелва въпроса: “Смятате ли, че доводите против нашата женитба са по-силни от чувствата на Мити?” Бащата е твърд: „Съжалявам, но има неща, които предварително са обречени.” По-късно инструктира жена си:

“Кажи на Митето, че не бива да се среща повече с Кемал. Няма да има женитба! Край на тая история!” Това, разбира се, е заповед.

Старият генерал навярно също е трогнат от тази история и отстъпва само една малка крачка назад. Той склонява да разреши последна среща на дъщеря си с нейния любим.

Двамата се сбогуват завинаги в сладкарница “България”. Болката им е дива и не знаят какво да си кажат. Кемал целува ръката й и казва: “Довиждане, Мити! Вярвам, че пак ще се срещнем.” Съдбата обаче има съвсем други планове за двамата и това е последната им среща. “Ти и само ти ще останеш жената на моя живот”, заклева се влюбеният и спазва обещанието си. Софийската клюка твърди, че Кемал дава и последната си стотинка, за да изпрати на Димитрина като прощален подарък един файтон, пълен е с рози, а също че след година пробва пак да умилостиви генерала, но отново удря на камък.

В Турция пък приказват, че Ататюрк е отказал за се ожени за дъщерята на султана.

Нещо, което надали някой някога е правил. Ататюрк се жени по политически причини за красива и начетена юристка Латифа Ханъм, завършила в Париж, но почти не живее под един покрив с нея. Бракът е разтрогнат две години след сключването му. След това има безразборни връзки, отдава се на алкохола и може да се каже, че е нещастен в личния си живот.

Ататюрк умира в самота

Казват, че сред личните му вещи имало една единствена снимка – тази на българската му любима.

Градската легенда гласи също, че Димитрина се поболява от отказа на баща си. След време я сгодяват за известния адвокат Деян Деянов, с когото по-късно вдигат сватба. Той става депутат, но не в особено подходящ момент. След 9 септември 1944 г. е интерниран и семейството се премества с него в провинцията. Димитрина става майка на три деца.

Само веднъж Ататюрк пише на Мити, като й изпраща романа “Чучулигата” на Рашат Нури, една прочута в Турция трагична любовна история ала Ромео и Жулиета