Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Христо Гърбов: Омерзен съм от избори! Политиците са по-големи актьори и от нас актьорите
  • Новини

Христо Гърбов: Омерзен съм от избори! Политиците са по-големи актьори и от нас актьорите

Иван Димитров Пешев септември 20, 2022
hariastasot.jpg

Христо Гърбов казва, че е загубил надежда за възстановяването на България. Актьорът, който скоро ще отпразнува 65-ия си рожден ден, казва, че ако гласува на следващите избори, ще го направи с огромно отвращение. Това е така, защото той не вижда дори минимален смисъл в акта на гласуване.

„Едно и също е, едни и същи са. Гади ми се вече от позьорщина и лъжи! Да, ние сме актьори, с това си вадим прехраната, но истината е, че политиците ни бият по всички параграфи – много по-добри актьори са от нас“, казва Гърбов.

Според него най-големият проблем на страната ни са безкрайните опити да се потискат културата и образованието и да се пречи на хората да мислят и дискутират самостоятелно.

„Разбира се, че е така, защото умният и мислещ човек нямаше и ден да търпи това, което ние понасяме с години. Тази цялата кочина, в която се търкаляме повече от 30 лета“, гневи се актьорът, който не може да се побере вече в кожата си затова, че интелигенцията ни намалява все повече.

Не изпускай тези оферти:

Казва, че хуморът е единственото нещо, което го спасява и че харесва хората, които могат да използват и разбират хумора, и че е жалко, че все повече хора не само не могат да се смеят, но и нямат чувства. От това се страхува Христо Гърбов.

„Жалко е, че все по-често се срещат пълни сухари, които не само не могат да се засмеят от сърце, ами са и лишени от всякакви други емоции. Ей това е страшното“, признава Христо.

Големият юбилей на актьора ще бъде отпразнуван сред най-близките му приятели. Това е така, защото той мрази големите, шумни партита.

Източник: Клюки

Още политика:

На 26 септември в зала 3 на НДК ще бъде представена новата книга на Иван Костов – премиер на България в периода 1997 – 2001 година. Озаглавена е „Политиката отвътре“. Той говори за първи път за нея пред БНР.

Политиката отвътре не е като политиката отвън, обясни Костов е ефира на предаването „12+3“. „Показва се само това, което обществото би искало да види.

Според мен, влизащите в политиката не са наясно какво се очаква от тях, не знаят, че ще носят отговорност и ще правят трудни избори. Истинската политика е внимателно фокусирано усилие върху събития, на които може да се въздейства.

Хората, които са тръгнали да се занимават с това, трябва да го знаят. Ако не могат да издържат изпитанието, трябва да могат да се оттеглят“.

Тежки неща трябваше да се понасят, призна бившият бившият премиер. „Налагаше се понякога да избираме по- малкото зло. Може би решението за подкрепа на НАТО за възпиране на Милошевич в опитите му да обезлюди Косово, беше от най-трудните“.

Хората имаха респект, но не и страх от мен, каза Костов. „Никого не съм преследвал и санкционирал. Накараха ме на сила да стана лидер на СДС. Аз никога не съм имал желание. Бях си експерт, който се занимава с икономика и иска да помогне на политическата сила със своята експертиза“.

Елитът на комунистическия режим разбира от битки , психически атаки и издевателства върху хората, отбеляза той. „Те знаят как да бранят властта. Бяха политически организирани. Мощното въздействие на медиите, които бяха в техни ръце, също оказваше влияние“

Нямахме представа как се брани една многопартийна демокрация, заяви Иван Костов. „През 1997 година имаше проблясъци в някои хора. През цялото време бяхме по-слаби от посткомунистическата общност, която саботираше прехода, а и все още го прави. Преходът още не е завършил.

Неговият край ще дойде, когато се постигне една от основните ценности на ЕС – върховенството на закона. Ако го няма това върховенство, дори да има многопартийна демокрация, тя се изражда.

Необходимо е гражданското общество да стане по-голямо от посткомунистическата общност“, заяви Иван Костов.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Етo кoи зoдии тpябвa дa игpaят пo- чecтo тoтo, зaщoтo имa шaнc дa cтaнaт милиoнepи- нe пpoпуcкaйтe шaнcoвeтe cи
Next: Второ за деня! Още по-мощно мега-земетресение от 7.5 по рихтер, има жертви

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.