Ще те гледам как си плащаш за мъките ни – моите и на децата

Бяхме съседи. Цeлият вход разбираше кога Димитър се връща пиян. Крясъците, ругатните и псувните му, звънът от счупени чаши и чинии проникваха през стените и се чуваха от първия до шестия етаж. През лятото хората затваряха прозорците, за да не слушат гюрултията.

Минаваха часове, докато врявата утихваше. На следващия ден жена му тръгваше за работа с тъмни очила и спуснати около лицето си коси, за да не се виждат синините. След такива скандали, независимо от сезона, тя винаги ходеше с дълги ръкави.

Колежките й в детската градина, където работеше като лелка, я питаха за синините и тя винаги обясняваше как е паднала и колко е непохватна. Естествено никой не й вярваше. След пиянските си скандали Димитър отиваше в съседния блок при майка си, оставаше там няколко дни и се връщаше гузен с пълни торби с продукти. А старата излизаше в градинката пред блока и дълго се оплакваше от снаха си, че ще умори сина й, че е вещица, която смуче силата му и той от мъка пиел. И защо не я слуша да си намери истинска жена и къщовница, дето чехлите ще му носи и ръце ще му целува. Края на монолога й дочакваха само онези, които не бяха от квартала и случайно бяха седнали на пейката до нея.

Но цялата махала знаеше за запоите му и никой никога не се притесняваше, когато Димитър изчезваше за по-дълго. Това пък бяха тихите периоди на неговите любови. В тези дни майка му се криеше от съседите, но ако някой я видеше и я попиташе за сина й, тя неизменно отговаряше: „Той отиде да си почине, че това в неговата къща живот ли е…“
Наша бивша учителка: Сложете си камери в къщите, драги родители. Ще разберете какви деца отглеждате

Така минаваха годините, момичетата им растяха и все повече се отчуждаваха от баща си. Запоите му се разредиха, защото черният му дроб вече беше за лекуване. Майка му все по-често говореше злобно за снаха си, кълнеше я, че убива сина й, че отделя децата от бащата, че сигурно чака той и тя да умрат, за да им вземе всичко.

Хората толкова пъти бяха чували тези думи, че вече не им обръщаха внимание. Една пролет се разбра, че Димитър напуснал дома си и отишъл при една „златна жена, която знае как се уважава мъж“ – поне така съобщи майка му. Не се чуваха вече скандали от тяхната площадка, съпругата на Димитър забрави за тъмните очила и дългите ръкави през топлите месеци, а майка му все по-рядко излизаше с бастуна си в градинката, прегърбена, намусена и необичайно мълчалива. На втората година след изчезването му се омъжи голямата им дъщеря.

Той дойде на сватбата отслабнал, жълтеникав, бързо се напи и роднини го изведоха навреме, за да не стане скандал. А на сватбата на малката дъщеря дори не се появи, макар че отново се беше пренесъл при майка си. Изглежда на златната снаха й беше писнало от изпълненията му. В квартала мъжете започнаха да се обзалагат след колко време ще се върне с подвита опашка при жена си, но този път никой не позна, защото той надхвърли предвижданите срокове и остави на мира семейството си цели 7 години. Съкварталците свикнаха да го виждат да влиза във входа с тежки торби, да чуват разправиите на майката и сина, а старата вече не сядаше на пейката пред блока.

След някакъв запой и последвал скандал майка му внезапно и бързо почина. Почти никой от съседите не отиде на погребението й. Димитър залиняваше все повече и повече и все по-рядко се мяркаше пред блока. Една сутрин се чу, че получил инсулт. Някой от съседите го беше намерил на площадката пред вратата на апартамента и това му беше късметът, защото човекът повикал „Бърза помощ“ и го откарали в болница. Съобщили на жена му за случилото се.

Тя събрала момичетата и зетьовете и провела кратко съвещание – децата не искали да го погледнат, но тя заявила твърдо, че двамата не са се развеждали и ще го прибере, защото „куче не се захвърля на улицата, а камо ли човек“. И го прибра. Лявата му страна беше напълно парализирана, дори на количка не можеха да го сложат. Лицето му се беше изкривило, говорът му беше силно нарушен, не му се разбираше нищо от звуците, които издаваше. Но тя започна да се грижи за него. В началото момичетата идваха от време на време, помагаха й, без да влизат при баща си, но постепенно, пак заради майка си, започнаха да надничат в стаята му. Като ги видеше, нещастникът започваше да хлипа, дори сълзите си не можеше да избърше.

Жена му сядаше вечер край него и му говореше като на себе си, без да е сигурна, че той я чува или разбира: „Колко страдания ми причини, колко сълзи съм проляла, колко срам съм брала заради теб. Прощавах ти, гълтах обидите, ама ми отмиля! Искам да живееш. Ще те храня, ще се грижа за теб, нали аз съм ти за всичко. И ще гледам как си плащаш за мъките ни – моите и на децата. Моли се да умреш, както аз се молех на Господ да ме прибере, но той ме пожали.

Сега е твой ред да го молиш – аз ще те гледам и ще си лекувам раните от тебе…“ Един ден се засякохме пред входа и съседката сама подхвана: – Отмъщение ли е това, че го гледам? Не съм обичала друг, той ми беше първият и един си остана, а ме стъпка, отдавна няма мъж в живота ми. Храня го, мия го, чистя му, приказвам си с него както си знам. Децата казват, че е жестоко да му говоря така. Жестоко ли е? Грехота ли е, че го гледам как се мъчи и не ми трепва сърцето за него? Изстинала съм, търпях цял живот. Не знам колко му остава, но сега е ред и той да търпи мъките… Заслужил си ги е! Не знаех какво да й кажа, не съм съдия и не искам да съдя. Но знам, че си плащаме за всяка постъпка в живота.
Източник: Лична драма