Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Българската сватба, която стана известна в цял свят
  • Новини

Българската сватба, която стана известна в цял свят

Иван Димитров Пешев февруари 11, 2022
Българската сватба, която стана известна в цял свят

От няколко дни цял свят говори за една красива българка, избраника на сърцето й и невероятно зрелищната им сватба, каквато до момента никога не е правена в България, съобщава Struma.bg. Това стана, след като екип на лондонската информационна агенция „Ройтерс” отрази на 1 и 2 януари пищното двудневно тържество в гърменското с.

Рибново и разпространи снимките от свещения съюз на Кимиле Авдикова и Къдри Кичуков.

24-годишната красавица работи като медицинска сестра в селското училище, а съпругът й е строителен работник в София. И двамата са от Рибново, познават се от деца, а миналата година Кимиле получила не едно, а две предложения за женитба от любимия. Първото било насаме, а второто – пред цялото село.
„Признавам, че ми се насълзиха очите, когато ми предложи пред съселяните ни“, казва Кимиле. Това станало в края на декември в салона на селото, на първия ден от годежа. За този ден Кимиле облякла официалната си традиционна носия, която е феерия от цветове, комбинирана с елегантни бели сватбени обувки. След като паднал на колене пред нея и поискал ръката й, а тя му казала „да“, Къдри й подарил кутия с бели и червени рози с изписани имената им и „Честит годеж“.
Много по-сериозна била подготовката за самата сватба и тя започнала още предишната есен. „Избрахме 1 и 2 януари, за да могат да присъстват и роднините ни, много от които си бяха дошли за Нова година от Англия, Германия и Испания, където работят“, обяснява датата на сватбата Кимиле.

 

Затова подходила много отговорно – първо намерила 4 нейни приятелки от Рибново и още десетина от съседното с. Лъжница, които трябвало да я придружат на сватбата, поръчали си еднакви червени шалвари и елегантни бели блузи с мъниста, след което цял месец репетирали – как да се движат с нея, докато я водят към Къдри, как да се хванат на хоро под запалени факли, какво да правят, докато тя танцува първия блус в прегръдките на любимия, коя да й донесе стола – разбира се, червен, на който да седне, докато друга нейна приятелка й рисува с къна ноктите на ръцете…
Вечерта преди първия сватбен ден, който се организирал от родителите на Къдри, нейни роднини изрисували лицето й с бял крем, червена къна и пайети, които тук наричат пулове. Вместо с бял воал я забулили с червено було, украсено с гирлянди.

Процедурата по превъплъщението й в гелина продължила час и половина. На следващия ден, вече с измито лице и затворени очи, Кимиле била отведена до дома на съпруга си, съпроводена от местни музиканти с традиционни зурни и тъпани.

 

После дошъл и любимият й момент – появата в селото с приказната червена рокля, заобиколена от облечените с червени потури девойки, които я предали на съпруга й.

 

На втория ден сватбата се организирала от нейните родители и тези от рибновалии, които не били на угощението първата вечер, дошли сега като гости на сем. Авдикови. И двете семейства се спрели на стандартното меню за почерпка на гостите в този край – пилешки пържоли с ориз и гъби, и пастички.
И през двата дни пред дома на булката, на изградено 6-метрово скеле, бил прострян нейният чеиз, който майка й приготвяла още откакто била дете. По време на цялата церемония цветните покривала за легла, килими, мебели останали на показ, за да види цялото село какво ще занесе Кимиле в дома на съпруга си.

 

Самите подаръци, които младите получили за сватбата, пък били толкова много, че до 7 януари Кимиле не бе успяла да ги отвори всичките. „Има много красиви сервизи, чинии, скара, машинка за палачинки и доста бебешки принадлежности“, описа тя съдържанието на част от кутиите, които вече бе разопаковала. По отношение на бебешките дрешки Кимиле бе категорична, че ще й влязат в употреба – с Къдри планирали да имат поне 2-3 дечица.

 

 

Седмица след сватбата Кимиле живее сама в дома на съпруга си, защото родителите му си построили друга къща и оставили младите да градят самостоятелно семейния си живот. За сватбата тя си взела един месец отпуска, а Къдри минал на миналогодишния си режим 1-2 седмици работа в София, след което се връща за няколко дни в Рибново – и пак обратно. Предложил й да я вземе и в София и да се устроят там, но тя отказала. „Струва ми се голяма лудница този град, тук, в Рибново, много повече ми харесва, имам и хубава работа“, обяснява младата булка.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: САКАЛИЕВ РАЗКРИ ЗА ТЕЖКАТА БОЛЕСТ НА ДЪЩЕРЯ МУ: ВСИЧКО ЗАПОЧНА С БОЛКИ В БЪБРЕЦИТЕ
Next: 96-годишна старица реши да продаде къщата си. Прекрачвайки прага, брокерът загубил ума и дума! Вътре видя

Последни публикации

  • Десет месеца. В ретроспекция, това е просто миг, кратък отрязък от време, който би трябвало да се изгуби в големия гоблен на живота. Но за мен тези десет месеца бяха цяла вечност, изтъкана от смях, споделени тайни под звездите и упойващото усещане, че най-накрая съм намерила своето място, своя човек. Неговото име беше Виктор.
  • Доведената ми дъщеря, Лилия, която току-що бе навършила шестнадесет, поиска да организира парти край басейна. Живеехме в голяма, модерна къща с панорамни прозорци, които гледаха към безупречно поддържана градина
  • Биологичният ми баща си тръгна, когато бях толкова малък, че споменът за него беше по-скоро мъгла, отколкото картина. Беше призрак в разказите на майка ми, сянка, която се беше изпарила преди зората на моето съзнание
  • На петдесет реших да се откажа. Не от живота, а от ролята, която бях играл в него твърде дълго. Ролята на бездънна касичка, на вечен гарант за чужди мечти, на рамо, на което се облягаха не за утеха, а за да стъпят по-високо
  • Телефонът иззвъня с пронизителен, настоятелен звук, който проби тишината на следобеда. Анна вдигна поглед от книгата, която се опитваше да чете от половин час, без да успее да погълне и една страница. Сърцето ѝ подскочи. Беше звъненето, което всяка майка разпознава – не просто повикване, а сигнал за тревога. На екрана светеше името на дъщеря ѝ, Лилия.
  • Гледала съм дъщерята на снаха ми безброй пъти. Повече, отколкото мога да преброя, повече, отколкото Десислава някога щеше да признае. Аз бях удобната леля, онази, на която се звъни в последния момент, онази, чийто живот се смяташе за достатъчно маловажен
  • Баща ми и аз работим в една и съща болница. Той е медицинска сестра, аз съм социален работник. Това само по себе си не е необичайно. Много семейства споделят професионалното си поприще, преплитайки съдбите си в сложната паяжина на общия занаят
  • Майка изпрати сина си в първи клас. Той стискаше здраво ръката ѝ и не искаше да я пусне. Влязоха в класната стая и учителката го усмихнато насърчи да седне на чина. Детето седна, но вместо да извади тетрадка
  • Нощта беше враг. Безмилостен, лепкав враг, който се опитваше да затвори клепачите на Петър с оловна тежест. Всяка клетка в тялото му крещеше за сън, но той я заглушаваше с поредната чаша горчиво, престояло кафе
  • Поканата дойде неочаквано, лаконичен текст от Симеон: „Ставам на тридесет. Ела да се видим. Старият адрес.“ Сърцето ми подскочи. Не се бяхме виждали от близо година, може би повече. Животът ни беше повлякъл в различни посоки
  • Въздухът в стаята се сгъсти, сякаш думите ми бяха изсмукали целия кислород. Седях на ръба на старото кресло в хола на родителите ми, а сърцето ми биеше в гърлото, оглушително и неравномерно.
  • Снаха ми, Десислава, организираше парти за разкриване на пола на бебето. Слънцето се сипеше през големите прозорци на къщата им, онази същата къща, за която брат ми Виктор беше изтеглил огромен заем, за да може тя да има своята „мечтана крепост“.
  • Когато татко почина, сякаш земята се срина под мен. Той беше всичко за мен — моята опора, моят фар в бурното море на живота, единственият, който истински ме разбираше и чиято безрезервна любов усещах като физическа прегръдка дори когато беше далеч. Райко беше човек с голямо сърце, но и с голямо състояние
  • Всичко започна с един плик. Обикновен, бял, с тънко прозорче от целофан, през което се виждаше името ми, изписано с безличен компютърен шрифт. Лежеше върху малката масичка в антрето, поставен там от пощальона
  • Веднъж си купих антична чиния онлайн. На снимката видях, че има пукнатина и се ядосах. Казах на продавача: ‘Искам отстъпка!’ Той започна да мърмори, но се съгласи. Получих я с доставка, и когато я разопаковах, останах смаян – чинията беше… не просто счупена. Беше много повече.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Десет месеца. В ретроспекция, това е просто миг, кратък отрязък от време, който би трябвало да се изгуби в големия гоблен на живота. Но за мен тези десет месеца бяха цяла вечност, изтъкана от смях, споделени тайни под звездите и упойващото усещане, че най-накрая съм намерила своето място, своя човек. Неговото име беше Виктор.
  • Доведената ми дъщеря, Лилия, която току-що бе навършила шестнадесет, поиска да организира парти край басейна. Живеехме в голяма, модерна къща с панорамни прозорци, които гледаха към безупречно поддържана градина
  • Биологичният ми баща си тръгна, когато бях толкова малък, че споменът за него беше по-скоро мъгла, отколкото картина. Беше призрак в разказите на майка ми, сянка, която се беше изпарила преди зората на моето съзнание
  • На петдесет реших да се откажа. Не от живота, а от ролята, която бях играл в него твърде дълго. Ролята на бездънна касичка, на вечен гарант за чужди мечти, на рамо, на което се облягаха не за утеха, а за да стъпят по-високо
  • Телефонът иззвъня с пронизителен, настоятелен звук, който проби тишината на следобеда. Анна вдигна поглед от книгата, която се опитваше да чете от половин час, без да успее да погълне и една страница. Сърцето ѝ подскочи. Беше звъненето, което всяка майка разпознава – не просто повикване, а сигнал за тревога. На екрана светеше името на дъщеря ѝ, Лилия.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.