Къщата беше топла и уютна – цепениците тихо пукаха в печката, по телевизора вървеше любимото ѝ предаване, а навън виеше снежна буря. Антонина, възрастна жена и бивша местна фелдшерка, се беше настанила удобно в старо, овехтяло кресло, гледаше филма и галеше котарака Василий, сгушен в скута ѝ.
Изведнъж се чу отчаяно почукване по прозореца, после по портата, и кучето Тоша лаеше до прегракване, преди всичко да утихне.
„Кой ли би дошъл в такова време? Може би съм си въобразила?“ — зачуди се тя и с неохота, нахлузи валенките и кожуха, за да провери и да внесе дърва.
Едва стигна до портата, защото беше наваляло доста, отвори вратата и застина, невярваща на очите си. В ледения студ, едва държаща се на краката си и облегната на оградата, стоеше млада девойка. Беше по нощница, боса, загърната с плетен шал. Ясно личеше, че е бременна – коремът ѝ беше голям.
Трудно движейки устни, момичето прошепна:
„Моля ви! Не ме отпращайте! Помогнете ми, искат да ми вземат детето!“ — промълви тя, сякаш в бълнуване.
Нямаше време за мислене. Антонина бързо въведе младата жена в къщата, загърна я с кожуха.
„Боже мили! Какво става! Кой би посмял да изхвърли бременна жена на студа!“ — вайкаше се тя.
Като фелдшерка, Антонина прекрасно разбираше какво може да причини такъв студ на момичето в нейното състояние, затова затопли вода, започна да ѝ топли краката, после ги обтри със спирт, уви я, даде ѝ горещ чай с малиново сладко и я сложи да си легне. Не каза нищо, не попита нищо. „Утрото е по-мъдро от вечерта“, реши пенсионерката.
Момичето заспа мигновено, успя само да прошепне: „Благодаря.“ През цялата нощ отвън се чуваха суматоха, викове, тичане, бръмчене на коли.
На сутринта Настя се събуди от омайния аромат на пържеща се сланина и яйца и на прясно изпечени тестени изделия. Беше ужасно гладна, а бебето в нея се размърда неспокойно. Тя внимателно се надигна изпод завивките и видя до леглото грижливо приготвени фланелена роба и топли пантофи. Изведнъж ѝ стана така уютно и топло, сякаш се бе върнала в далечното си детство при баба на село, и не ѝ се искаше да се връща към суровата, жестока действителност.
В кухнята възрастната жена шеташе, трупайки купчина горещи, златисти палачинки. Като видя Настя, тя предпазливо каза:
„Ех, беглецо, хайде иди се измий и сядай да хапнеш, мъничето сигурно е гладно, нали? После ще ми разкажеш коя си и какво ти се е случило, горкичката.“
След като закуси с голямо удоволствие, Настя въздъхна и започна разказа си:
„Аз съм сираче – израснах в дом. Не помня родителите си, никога не съм ги виждала. Докато станах на пет, ме гледаше баба Варя – обичаше ме, грижеше се за мен, но после тя почина и ме пратиха в сиропиталище. Като завърших, ми дадоха апартамент и ме изпратиха в педагогически колеж. На една дискотека се запознах с много богат мъж – Саша. Всички момичета буквално му висяха на врата, но той избра мен. По-голям е с десет години, има вила в съседното село, баща му е някакъв големец. Ухажваше ме прекрасно, водеше ме на кино, подаряваше цветя, а аз просто не можах да устоя и се влюбих до полуда. Всички ми завиждаха, че съм си хванала такъв годеник! Като ме погледнеше, земята сякаш се губеше под краката ми…
Започнахме да живеем заедно във вилата му. Отначало всичко беше наред, но когато разбрах, че съм бременна, той се промени – започна да ме обижда и унижава! Често се връщаше призори, пиян. Плачех, молех го да се вразуми, но напразно. Преди две седмици направо полудя – доведе си момиче вкъщи и се натискаше с нея пред очите ми. Никога не бях изпитвала такова унижение. Започнах да си събирам багажа и да мисля да си тръгна. Но не стана така.
Той ме удари и каза: ‘Къде си тръгнала? Няма да ходиш никъде. Ще ми родиш детето, а после аз сам ще те изхвърля! Никога няма да видиш сина си, разбра ли?’ Заключи ме в една стая и не ме пускаше никъде. Заповяда на прислужницата да ми носи храна – и това беше всичко. Аз само плачех и го молех, но без резултат. А снощи прислужницата ме съжали и не заключи вратата, и аз, както си бях, избягах. Тичах, колкото ми държат краката, почти не помня нищо, само бягах и бягах, докато стигнах до вашата къща… Благодаря ви…“
И Настя се разрида.
„Какъв ужас! Възможно ли е такова нещо? Но какво ще правиш сега?“ — залута се Антонина.
„Честно, не знам. Моля ви, не ме гонете! Саша ще ми вземе бебето, а мен ще изхвърли, аз съм никоя, не съм му жена, а и съм сираче – няма кой да ме защити. По-добре да сложа край на всичко!“ — разплака се Настя.
„Престани, не си и помисляй такива неща! Синът ми, Григорий, е местен полицай, всеки момент ще се прибере от дежурство. Разкажи му всичко. Може да помогне“, каза Антонина.
Гриша се прибираше от дежурство и размишляваше колко е несправедлив животът. Наскоро се беше развел с жена си Ирина, която не харесваше работата му – ниска заплата, много главоболия. Тя настояваше да напусне и да започне бизнес, да я води на луксозни курорти. Той отказа, тя му пилеше постоянно, докато накрая се разведоха. Сега тя беше намерила богат съпруг и бе заминала с него в чужбина, а Гриша се беше върнал в бащината къща при майка си. Беше си рекъл: „Дявол да го вземе, всички жени са еднакви – егоистични!“
Като влезе вкъщи, по навик извика: „Здравей, мамо!“ и отиде в кухнята, привлечен от апетитната миризма – беше страшно гладен.
„Сине, запознай се с нашата гостенка, Настя. Тя има големи неприятности. Изслушай я и може да ѝ помогнеш“, каза Антонина.
„Теб ли търсеха цяла нощ?“ — попита младежът.
Момичето пребледня като платно. Приличаше на уплашена сърна, с огромни насълзени сини очи, обрамчени от гъсти мигли, с дълга пшенична коса, небрежно хваната на опашка, и смешно изпъкнал остър корем. Беше толкова мила и уязвима, че нещо се преобърна у Гриша.
„Моля ви, не ме издавайте!“ — прошепна тя.
Като чу историята, Гриша остана шокиран! Какъв негодник! Как може някой да постъпи така? И най-вече – как да помогне на горката Настя? Не знаеше още, но беше сигурен, че няма да я изостави, съвестта му не би му позволила. Като я гледаше, в него се пробуждаше непозната топлина, а по лицето му цъфтеше глуповата усмивка.
„Не плачи, Настя. Никой няма да те предаде на онзи изверг. Къде са вещите и документите ти?“ — попита той.
„Всичко остана във вилата на Саша. Той ми взе паспорта, за да не избягам, и ключовете от апартамента също са там. Но не искам да се връщам, страх ме е!“ — големи сълзи се търкулнаха от очите ѝ.
Гриша помълча за миг, после каза:
„Да направим така: ти остани при нас. Аз ще отида в града, ще ти купя дрехи и всичко необходимо. После ще използвам контактите си, за да разбера кой е този Саша и ще се опитам да ти върна нещата. Става ли?“
„Много е опасно! Всичко заради мен… Съжалявам, че ви въвлякох!“ — разплака се тя.
„Не унивай! Нали това е работата на полицията – да помага на хората!“ — отвърна решително Гриша.
Чрез колегите си младият полицай проучи въпроса и разбра, че Александър Малявин е богат наследник, син на известен местен бизнесмен. Бащата обаче не водел особено чист бизнес – отдавна го наблюдавали, но не успявали да го уличат, а слуховете твърдели, че е свързан с наркотици. Гриша реши първо да поговори със Саша по човешки, макар да чувстваше, че едва ли ще има полза.
Отиде до вилата и почука. Отвори му самоуверен, охранен младеж, който небрежно попита:
„Кой си ти и какво искаш?“
„Не ‘ти’, а ‘вие’. Аз съм кварталният полицай Григорий. Искам да поговорим.“
„Айде по-бързо, че имам гости!“ — продължи да се държи грубо Саша.
„Научих, че незаконно сте задържали Анастасия Кожевникова, взели сте ѝ документите и вещите. Върнете ги. Тя е уплашена и не иска да се връща при вас!“ — заяви твърдо Гриша.
Малкият богаташ се разлюти и изкрещя:
„Оная мизерна пачавра! Мислех, че ще замръзне! Я виж ти, жалва се? Няма ми трябва вече – забавлявах се и толкова. Но детето ще взема! Какво може да му даде тая беднячка? И кой я е карал да забременява, глупачка!“
„Това е незаконно! Нямате право да вземете детето без съгласие на майката!“ — възпротиви се Гриша.
„Все ми е едно! Баща ми държи целия град в джоба си! Така че, ако иска да си върне нещо, само срещу сина ми! Предай го!“ И Саша тресна вратата пред лицето на полицая.
Възмутен, Григорий реши да действа през бащата на Саша. Цял месец събира уличаващи материали за бизнеса му и откри доста „интересни“ неща. Дълго мисли, претегля ползи и рискове, но реши да играе ва-банк. Яви се в офиса на бизнесмена, въпреки възраженията на секретарката, и изложи всичко. Накрая добави:
„Имайте предвид, че имам сериозен компромат срещу вас. Ако синът ви не спре да тормози Анастасия и не я остави на мира, ще го използвам. Няма да ви хареса!“ — и му връчи копия от документите.
Гриша очакваше груби заплахи, но мъжът само прегледа набързо документите, отпусна се в стола и каза:
„Разбирам. Ще взема мерки. Не ми трябват допълнителни проблеми, а честно казано, умръзнаха ми прищевките на сина ми. Вещите и документите на момичето ще бъдат доставени на адреса ѝ. Ако детето е мой внук, ще помогна. Извинете още веднъж!“
Полицаят онемя, успя да промълви само „Благодаря за разбирането“ и излезе.
Развълнуван, той се втурна към вкъщи да занесе добрата новина на Настя. Още с влизането видя трогателна гледка: майка му учеше Настя да прави пирожки. Тя усърдно опитваше да защипе краищата на тестото, нослето ѝ беше в брашно, а косата ѝ се беше измъкнала изпод забрадката и весело щръкваше. Гриша отново усети вълна от нежност.
„Настя, радвай се! Свободна си. Утре можеш да се прибереш у дома. Не се страхувай, уредих всичко!“ — каза той.
Тя изпусна пирожката и се хвърли несръчно да го прегърне:
„Благодаря ти, Гриша! Цял живот ще съм ти благодарна! Мислех, че няма да оцелея!“ — прошепна тя през сълзи.
Тогава Антонина се намеси:
„Как така ще се изнася утре? Свикнах с нея, хубаво е да има жива душа вкъщи! А и как ще се оправи сама, бедното сираче, с дете и без работа… Няма кой да ѝ помогне“, въздъхна пенсионерката.
„Аз всъщност исках да поговорим за това. Настя, може би е добре да потърсим роднините ти? Може да имаш братя или сестри?“ — предложи Гриша.
„Цял живот съм мечтала за това, но не знам от къде да започна“, призна тя.
Захванаха се усърдно да разследват. Откриха стара леля от детския дом, научиха фамилията и адреса на бабата на Настя и постепенно разплетоха цялата история.
Разкритието шокира всички! Антонина, синът ѝ и Настя седнаха на масата и заплакаха. Антонина заохка:
„Още щом те видях, усещах нещо роднинско. Гледах те и се чудех: къде ли съм те виждала? А ти си одрала кожата на сестра ми! Почакай, ще намеря една стара снимка… Да, Валя! Винаги е била проблемна, от малка беше непокорна, не искаше да учи, все гуляеше. Един път забременя, но се върна от родилния дом сама и каза, че бебето е починало при раждането. Всъщност го е оставила на прага на някаква бабичка, далечна роднина, и избягала… Бог я наказа, блъсна я кола, когато беше пияна, само две години по-късно!
Я виж ти, съдбата сама те е довела, Настенка, при родата ти! Прости ми, момиче, аз нищо не знаех!“ — каза през сълзи пенсионерката и докосна ръката на Настя.
Гриша наведе глава и прошепна:
„Значи ние сме братовчеди… Какво да правя сега?“ — и тихо излезе в двора.
Там се свлече до оградата, падна на колене, заудря земята с юмруци и се разрида:
„Защо, Господи? Влюбих се в Настя с цялото си сърце! Как да се откажа от нея сега?“
Струваше му се, че някаква зла участ го преследва и няма край.
Животът продължи. Настя роди здраво момченце, Семьон, и се върна да живее в апартамента си. През почивните дни идваше с бебето при леля Антонина, която го люлееше, пееше му приспивни песни и плачеше от радост.
Но Гриша се бе променил – отслабна, затвори се в себе си, зачести с пиенето. Страхуваше се дори да погледне Настя, а вътре в него всичко гореше: искаше да я прегърне, да я притисне, да я целува. Не можеше да спре да я обича. А тя, щом го погледнеше, веднага се изчервяваше и свеждаше очи. И на нея ѝ беше ясно, че няма право, но сърцето ѝ не слушаше.
Антонина виждаше какво се случва и сърцето ѝ се късаше. Нощем се молеше:
„Господи, дай ми сили да кажа истината! Не мога повече да пазя тази тайна! Унищожавам живота на децата!“ – и плачеше тихо.
Тя криеше ужасяваща тайна от години – никой жив човек не я знаеше. Но сега видя колко страдат Настя и Гриша, и реши, че не може повече да мълчи.
При следващото посещение на Настя, Антонина приспа Семьон на верандата и помоли нея и Гриша да влязат в къщата. Извади от чекмеджето стара кутия и заговори:
„Гришенка, сине мой. Мислех, че ще отнеса тази тайна в гроба. Но не мога да ви гледам повече как се мъчите като два гълъба с отрязани крила. Деца мои, обичайте се! Вие не сте роднини!“
Гриша се намръщи:
„Мамо, какво говориш? Как е възможно?“ – промълви той невярващо.
„Мъжът ми, Иван, почина рано. Останах вдовица на трийсет, повече не можах да обикна никого. Работех цял живот в родилното. Веднъж едно слабичко момиче роди бебе и веднага го заряза – не го докосна, не го погледна. През нощта избяга през прозореца. Но когато взех теб на ръце, усетих, че си мое дете! Не се разделих с теб нито за миг. Началничката на отделението помогна да оформя документите и така те осинових. Прости ми, Гришенка, че толкова време мълчах! Страхувах се, че някой ден ще научиш и ще ме намразиш!“
Гриша бе потресен, изненадан и щастлив едновременно. Не можеше да повярва на ушите си – нима Бог бе проявил милост и той можеше да бъде с Настя? Падна на колене пред майка си, прегърна я и прошепна:
„Мамо, какви ги говориш! Благодаря, че ми каза! Не съм ти обиден, ти си най-скъпата за мен! Целия си живот ми посвети!“
Настя стоеше вцепенена. Ако някой ѝ беше разказал подобна история, никога нямаше да повярва!
Гриша се изправи, отиде при нея и каза:
„Настюша, влюбих се в теб от първия миг, в който те видях! Когато разбрах, че сме братовчеди, сякаш светът ми се срина. А сега те питам: ще се омъжиш ли за мен? Ще бъда верен съпруг, ще гледам Семьон като свое дете и никога няма да те упрекна!“
Настя се изчерви и тихо отговори:
„Съгласна съм.“
Тя не можеше да си представи по-добър съпруг. Ужасите от миналото ѝ бяха вече далеч зад гърба ѝ, а напред, беше сигурна, я очакваше само щастие!