Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Говори бащата на убития пръв български милиардер
  • Новини

Говори бащата на убития пръв български милиардер

Иван Димитров Пешев август 13, 2022
oboofobiris.jpg

„От политиците след 1989 г. Бойко Борисов най-много ми харесваше“, без притеснения казва Павел Найденов, бащата на убития пръв български милиардер Илия Павлов.

Бай Павел работи в сферата на някогашното „Обществено хранене“ още от края на 60-те години на ХХ век, а по-късно е и управител на заведения и комплекси. Човек с нюх към бизнеса, Найденов е изпращан в редица западни държави, както и в други на различни континенти на обмяна на опит и повишаване на квалификацията.

Покрай работата си той познава не един и двама политици – включително и самия Тодор Живков, както и почти всички от последните 32 години след неговото сваляне. Близък е и с превърналите се вече митични босове на някогашната групировка ВИС Васил и Георги Илиеви, които познава още от ученическите години покрай борбата. Самият Павел Найденов е бивш борец, близък приятел с първия ни световен шампион Петко Сираков, а след това държи и синът му Илия да се занимава с мъжкия спорт.

От висотата на опита си бай Павел никак не се притеснява да каже, че като бизнесмен е работел най-добре с премиера Бойко Борисов.

„От политиците от 1990 г. насам Бойко ми харесваше по всички линии – откровен е Павел Найденов. – И е мъжкар, и не е злоупотребил с нищо. Ама на някои, като им пречи нещо в главата (тупа се по слепоочието), търсят вина в него. Като Бойко общественик не е имало.“

Бай Павел си припомня и как се е правел бизнес в началото на прехода. Самият той е видял какви са правилата в чужбина и какви у нас и в бившия соцлагер.

„През онези първи години на прехода мисля, че всеки си гледаше работата и се радваше, че има възможности. Но мнозина нямаха нищо в главата, в сърцето (показва с жест). Също и познания. Говоря и за политиците, които не знаеха какво да правят, но гледаха да се утвърждават. Да са на работа, а резултатите от дейността им… Не можеха да водят политика, която да изгражда личността“, връща времето Павел Найденов.

Той може да даде тази оценка на базата на собствения си опит и натрупаните познания за цели две десетилетия и повече през времето на развития социализъм.

„Аз бях изграден като личност и бизнесмен отдавна. Илийчо също, тъй като аз съм го учил на всичко, което знам, и на принципите не само на бизнеса, но и на човешките отношения. Другите – както бизнесмени, така и политици, не бяха пипали пари. Не знаеха как се борави с тях“, казва с въздишка бай Павел.

И след нея му се връща спомен, от който на лицето му се появява усмивката за добрите стари времена и самия Първи.

„Тодор Живков го познавах лично – смее се Найденов. – Навремето откриваше някакъв обект на Централния кооперативен съюз на Витоша. И аз бях поканен и стоях близо до него. Тошката (така нарича бай Павел Тодор Живков и до днес) с едно котле трябваше да плисне и ми вика: „Шопе, махни се, че ще те залея (смее се). Така ми казваше той на мене – „шопе“.

Днес от някои осмиван, от други възхваляван, от трети откровено мразен, Тодор Живков си остава символ на цяла една епоха в българската история. Но и за да се задържиш повече от три десетилетия начело на държавата, явно трябва да имаш специфични умения.

Павел Найденов казва: „Живков може и да не беше най-просветен, но не беше лош човек. Много неща направи той за България. Вярно – с държавни средства, но с правилни насочвания. Тошката беше добър човек“.

С началото на новия обществен ред се нароиха всякакви „бизнесмени“ и какви ли не хора взеха да се занимават със собствен бизнес, къде дребен, къде по-мащабен.

Но емблематични за 90-те години на ХХ век остават няколко имена, сред които и тези на братята Васил и Георги Илиеви.

Книги за тях дори са изписани, но в страниците се чете повече лустрото, отколкото какво и как е било отвътре. Именно Павел Найденов познава братята Илиеви доста добре от години по-рано.

„На Васил много му сечеше мозъкът, даже беше станал и банкер. Когато го гръмнаха, го замести брат му Георги, но той не вършеше добра рабо

та, не беше почтен – взима пари, не ги връща. Навремето държах един ресторант – „Паризиана“, който ставаше и нощен бар. На Георги много му се щеше да е по нощния живот и ми го искаше, та му го дадох. Ама аз го бях взел от „Балкантурист“ под наем, та трябваше да се плаща, а той не плащаше.

Като му казах, той се обърна към бодигардовете си и им вика: „Абе, дайте на бай Павел парите“. Е, те ли ще ми дават на мене парите, бе“, сбръчква чело бай Павел Найденовпред „България Днес“.

Източник: plovdiv24

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Лекарите в недоумение, заради жена, която през деня е инвалид, а нощно време се движи нормално
Next: Полудяла жена отряза члена на мъжа си с ножица

Последни публикации

  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
  • Имам невидимо увреждане, което ми пречи да стоя прав дълго време. Болестта нямаше сложно име, но беше като котва, хвърлена от краката ми директно към центъра на земята. Всеки ден беше битка с гравитацията
  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.