Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Говори бащата на убития пръв български милиардер
  • Новини

Говори бащата на убития пръв български милиардер

Иван Димитров Пешев август 13, 2022
oboofobiris.jpg

„От политиците след 1989 г. Бойко Борисов най-много ми харесваше“, без притеснения казва Павел Найденов, бащата на убития пръв български милиардер Илия Павлов.

Бай Павел работи в сферата на някогашното „Обществено хранене“ още от края на 60-те години на ХХ век, а по-късно е и управител на заведения и комплекси. Човек с нюх към бизнеса, Найденов е изпращан в редица западни държави, както и в други на различни континенти на обмяна на опит и повишаване на квалификацията.

Покрай работата си той познава не един и двама политици – включително и самия Тодор Живков, както и почти всички от последните 32 години след неговото сваляне. Близък е и с превърналите се вече митични босове на някогашната групировка ВИС Васил и Георги Илиеви, които познава още от ученическите години покрай борбата. Самият Павел Найденов е бивш борец, близък приятел с първия ни световен шампион Петко Сираков, а след това държи и синът му Илия да се занимава с мъжкия спорт.

От висотата на опита си бай Павел никак не се притеснява да каже, че като бизнесмен е работел най-добре с премиера Бойко Борисов.

„От политиците от 1990 г. насам Бойко ми харесваше по всички линии – откровен е Павел Найденов. – И е мъжкар, и не е злоупотребил с нищо. Ама на някои, като им пречи нещо в главата (тупа се по слепоочието), търсят вина в него. Като Бойко общественик не е имало.“

Бай Павел си припомня и как се е правел бизнес в началото на прехода. Самият той е видял какви са правилата в чужбина и какви у нас и в бившия соцлагер.

„През онези първи години на прехода мисля, че всеки си гледаше работата и се радваше, че има възможности. Но мнозина нямаха нищо в главата, в сърцето (показва с жест). Също и познания. Говоря и за политиците, които не знаеха какво да правят, но гледаха да се утвърждават. Да са на работа, а резултатите от дейността им… Не можеха да водят политика, която да изгражда личността“, връща времето Павел Найденов.

Той може да даде тази оценка на базата на собствения си опит и натрупаните познания за цели две десетилетия и повече през времето на развития социализъм.

„Аз бях изграден като личност и бизнесмен отдавна. Илийчо също, тъй като аз съм го учил на всичко, което знам, и на принципите не само на бизнеса, но и на човешките отношения. Другите – както бизнесмени, така и политици, не бяха пипали пари. Не знаеха как се борави с тях“, казва с въздишка бай Павел.

И след нея му се връща спомен, от който на лицето му се появява усмивката за добрите стари времена и самия Първи.

„Тодор Живков го познавах лично – смее се Найденов. – Навремето откриваше някакъв обект на Централния кооперативен съюз на Витоша. И аз бях поканен и стоях близо до него. Тошката (така нарича бай Павел Тодор Живков и до днес) с едно котле трябваше да плисне и ми вика: „Шопе, махни се, че ще те залея (смее се). Така ми казваше той на мене – „шопе“.

Днес от някои осмиван, от други възхваляван, от трети откровено мразен, Тодор Живков си остава символ на цяла една епоха в българската история. Но и за да се задържиш повече от три десетилетия начело на държавата, явно трябва да имаш специфични умения.

Павел Найденов казва: „Живков може и да не беше най-просветен, но не беше лош човек. Много неща направи той за България. Вярно – с държавни средства, но с правилни насочвания. Тошката беше добър човек“.

С началото на новия обществен ред се нароиха всякакви „бизнесмени“ и какви ли не хора взеха да се занимават със собствен бизнес, къде дребен, къде по-мащабен.

Но емблематични за 90-те години на ХХ век остават няколко имена, сред които и тези на братята Васил и Георги Илиеви.

Книги за тях дори са изписани, но в страниците се чете повече лустрото, отколкото какво и как е било отвътре. Именно Павел Найденов познава братята Илиеви доста добре от години по-рано.

„На Васил много му сечеше мозъкът, даже беше станал и банкер. Когато го гръмнаха, го замести брат му Георги, но той не вършеше добра рабо

та, не беше почтен – взима пари, не ги връща. Навремето държах един ресторант – „Паризиана“, който ставаше и нощен бар. На Георги много му се щеше да е по нощния живот и ми го искаше, та му го дадох. Ама аз го бях взел от „Балкантурист“ под наем, та трябваше да се плаща, а той не плащаше.

Като му казах, той се обърна към бодигардовете си и им вика: „Абе, дайте на бай Павел парите“. Е, те ли ще ми дават на мене парите, бе“, сбръчква чело бай Павел Найденовпред „България Днес“.

Източник: plovdiv24

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Лекарите в недоумение, заради жена, която през деня е инвалид, а нощно време се движи нормално
Next: Полудяла жена отряза члена на мъжа си с ножица

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.