Съседката ми наскоро стана на 90 години. Не бяхме близки, но и не можехме да се наречем непознати една на друга.
Понякога се спирах да говоря с нея. Винаги ми е изглеждала приятна, интересна жена.
В началото на месеца се заговорихме и разбрах, че следващия уикенд Мария Петрова ще празнува юбилей. Разбира се, не получих покана за празника, защото на тази възраст рядко организират големи тържества. Но още тогава реших: със сигурност ще дойда с торта и ще я поздравя.
Мария живееше сама. Съпругът й го нямаше отдавна, а децата се разотидоха по различни градове.
Реших да не идвам много рано, за да може бабата да е с децата, защото, както тя каза, те се виждат много рядко. Когато обаче отидох в дома й, изненадата ми нямаше граници.
Къщата беше чиста, ухаеше на прясно приготвени ястия, а бабата седеше тихо на стол и гледаше телевизия.
„Гостите сигурно вече са си тръгнали“, помислих си, въпреки че самият аз не го повярвах: не забелязах коли близо до къщата.
Когато Мария ме видя, лицето й грейна в усмивка. Ясно беше колко се радва, че съм пдошла. В очите й имаше сълзи и аз разбрах: аз бях първата, която я посещава днес.
Толкова ми беше жал за нея, че реших да остана за по-дълго. Личеше си по подредената маса: тя очакваше много повече гости. Седяхме, а тя ме почерпи и след това призна, че никой от нейните деца и внуци дори не се е обадил да я поздрави.
Нямах думи. Видях я как се мъчи да сдържи сълзите си и изпитах непоносима болка за нея.
Опитвах се да я утеша, но беше ясно, че сърцето я боли. Тази нощ не можах да заспя дълго време. Една мисъл се въртеше в главата ми: как може да си толкова зает в почивен ден, че да не намериш време да поздравиш майка си и баба си за годишнината им?
Не забравяйте за родителите си. Обаждайте се по-често, идвайте на гости. Винаги те чакат.