Семейството на Дарик радио осиротя, след като един от най-добрите журналисти на медията напусна земния си път. Йовка Йовчева води тиха, но дълга битка с рака.
“Смъртта е… само промяна в начина на присъствие… Има хора, които не са перфектни, но чрез тях срещаме най-доброто в себе си. Йовка Е такъв човек”, написа водещият на “Игрите на ума” д-р Иван Кацаров.
„Йовка е човекът еталон за вече изчезващата българска журналистика. Интервютата ѝ са вечен архив не само за радиото, но и белег за това, че смелите намират отговорите.
Всички, които работихме с Йовка, имахме щастието да се докоснем до Свръхчовек – професионалист с педантичен нюх в работата си. Да познаваш Йовка е не просто да си нейн колега. С нея заобичваш работата си.
Не изпускай тези оферти:
Светъл път, Йовче!“, пишат колегите й в Дарик.
Публикуват и нейния последен разказ за кротката й борба:
„Беше красив мъж. Нямаше да го забележи никога, защото бездомниците като него не бяха рядкост в близкия парк. Пък и тя подсъзнателно ги избягваше, не от погнуса и високомерие… Осъзнаваше онази своя вродена милозливост, заради която й се приискваше да ги прибере всичките у дома. Да ги изкъпе, нахрани и облече.
Така, както като малка се връщаше у дома с паднало от гнездото лястовиче, или обикаляше с часове около реката на съседната улица, чудейки се как да спаси изхвърлени в коритото новородени котенца.
Нищо по-безсърдечно нямаше тогава за нея от това да изхвърлиш беззащитните малки в коритото на реката, просто за да не ти се мотаят в краката покрай майка им – дворната котка. Как ли ги търсеше, мислеше си тя и… порасна, без да разбере отговора.
Той беше просто един от бездомниците. Винаги се е чудила къде замръкват и какво успяват да носят в единствената си прокъсана раница, чанта или найлонова торбичка от близкия голям хипермаркет. Събираха слънце на пейките в парка, комай това беше единствената безкористно протегната ръка в несретния им живот…
Първия път, когато го забеляза, той си говореше сам, като ловко минаваше от български на английски. Не беше добра с английския, за да разбере доколко плавно тече мисълта му на чуждия език. На български не смееше да го заговори. Защото знаеше, че понякога може да предизвика, без да иска агресия, само защото е нахлула в самотния диалог, който хората с нездрав разсъдък водеха оживено със самите себе си.
Един ден я заговори той. Тривиално, за да поиска два лева. Тогава, тичайки след децата, тя го видя. Наистина беше красив мъж. Висок. Би събрал доста женски погледи, ако се изкъпе, подстриже и облече прилично.
Каза й, че се казва Олег.
Мислеше си какво ли го бе довело на улицата. Какъв е бил животът му, какво детство е имал. Имал ли е здрав разум по рождение и кой е бил онзи спусък, който го е накарал да скъса връзката с реалността, да заживее в свой свят. Свят, който вероятно го е докарал и до улицата.
Игрите на децата в парка често я срещаха и с него. Кога даваше лев-два, банкнота от 5 лева. Разменяха по няколко думи. Веднъж й говореше за главния прокурор, друг път за някакви имоти, но все казваше, че никой не иска да го вземе на работа, а той търси. Всеки ден. И изминава километри в обиколки и в търсене.
Никога не го видя да рови в кофите, но тайно подозираше, че част от прехраната му идваше тъкмо оттам. От остатъците храна на нормалните – онези, които имат дом, работа, семейство, спят в чаршафи и имат течаща вода. Винаги я хващаше за гърлото, като си помислеше за тези два свята. Защото и на тези години, с три деца, не беше намерила отговора на въпроса защо имането се лее някъде безгранично, и то не винаги като плод на нечий труд, а другаде е само нямане и там Вселената само взима.
Той беше първият, който забеляза промяната. Другите не питаха – или не смееха, или не знаеха как да я попитат. След първата химиотерапия извика приятелка да й обръсне косата, защото знаеше, че само след седмица-две ще започне да капе на кичури. Още преди първата вливка си купи перука, тюрбан – искаше всичко да й е под ръка, когато дойде моментът с голата глава. Продължи да работи и някак не й се искаше да й задават много въпроси.
Не криеше, че се е сблъскала с рака. Но и не искаше да го афишира, да го развява като знаме. За да не я съжаляват. Та тя цял живот е била силна. Цял живот се е оправяла с всичко.
Не съм аз, която ще ви кажа, че имате рак. Но сега ще ви пратя при онкохирург – каза й след мамографията преди месец лекарката, при която отиде на преглед с личното съмнение за мастопатия или някакво друго възпаление на гърдата.
Това беше последното, което очакваше да чуе. Кърмила беше и тримата си синове, и то дълго. Даже при последните двама, нали бяха породени, не успя и пауза да направи. Единият още неотбит, макар и пораснало вече момченце, се зареди на първа линия в деня, в който я изписаха с бебето от родилния дом. За да не го накара да се чувства ощетен и изоставен, си причини и кърмене в тандем първите седмици. Изпитание, на което малцина сред майките са готови.
Затова и думичката „рак” в устата на лекарката я изненада. Та нали кърменето е превенция, нали пази от рак?!? Та тя толкова дълга превенция беше реализирала…
Ракът я зашлеви през лицето и в същото време дойде като очаквана присъда. Не! Не че го е чакала и искала. Просто през последните години живееше с усещането, че се движи с двеста към стена, но няма спирачки. Че е на ръба, изцедена и без посока. Че няма как да продължи дълго с това темпо и в тази безпътица. Някаква дълбока неудовлетвореност беше се настанила в живота й. Въпреки децата, те бяха радост и нерви, но не можеше и не биваше само те да осмислят дните й.
Излезе от „Шейново” и седна на тротоара недалеч от болницата. Плака. Рида като дете, но скочи и хукна към кабинета на онкохирурга. Не си даде време да се разкисне. Нямаше време, нямаше и смисъл. Трябваше да действа. Нали има деца.
Не едно, а даже три. За дни обиколи всички налични в отпускарския август доктори в София – хирурзи, мамолози, онколози. Всичко беше като поредната задача, с която трябваше да се справи. На бързи обороти, както го е правила винаги.
С бързо събиране на информация и бързият й анализ. До момента, в който не я закачиха на системите в болницата. Ракът в лявата гърда беше голям и вместо скалпел, първа на ход беше химията.
Тя беше добър актьор. Мнозина не разбраха, че нещо толкова разтърсващо бележи живота й. Но Олег я видя. В парка. Беше увила на главата си красив синьо-зелен тюрбан. Отиваше й.
Заговори я и започна да й обяснява нещо за стила рококо. Малко неуместно й се стори, защото тюрбанът на главата й, доколкото помнеше, беше далеч от стила, за който той говореше. Но й стана приятно, че си говори точно с този бездомен човек за естетика. Точно когато прозата в живота й граничеше със смъртта…
И точно когато започна да й става даже забавно и смешно, Олег каза:
Какво става, мадам? Къде е косата ти?
Малко се наложи да я подсрижа, Олег – каза лаконично тя, изненадана от въпроса.
В този момент погледите им се срещнаха. Отсреща я гледаха очите на човек с пълния си разсъдък. Човек, който съзаклятнически й даваше знак, че разбира, че знае какво й се случва. Че знае през какво тя преминава. Че ще пази тайната й…
Целият свят, който нощем се срутваше в самотните й будувания, се правеше, че не вижда. Всички деликатно, от безсилие или страх, не виждаха тюрбана й. Само този бездомник, в чийто разсъдък тя имаше основателни причини да се съмнява, я беше попитал в прав текст и с онази топла човешка загриженост:
Какво става, мадам? Къде е косата ти?
Спечели я завинаги като приятел. Ако изобщо в объркания и далечен на моменти свят, който Олег обитаваше – свят, в който се беше подслонил, имаше място за думата „приятел”…“