Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Ето защо арабите в Дубай носят бяла роба и тя винаги е идеално чиста
  • Новини

Ето защо арабите в Дубай носят бяла роба и тя винаги е идеално чиста

Иван Димитров Пешев юни 3, 2023
arrrasbasbasdrrrsrs.png

Ако някога сте били в Обединените арабски емирства, вероятно сте забелязали, че местните жени най-често носят черни дрехи, а мъжете – бели.

Вече писахме защо момичетата носят тъмни рокли и колко им е удобно в такива тоалети в жегата. Време е да разберем откъде идва традицията на арабските мъже да носят широки дълги бели туники с ръкави.

Оказва се, че историята на националното облекло на жителите на емирствата датира от много векове. И този избор се дължи на климатичните условия, в които се намира държавата.

Дубай е построен в средата на пустинята, където жегата е до +45 градуса през цялата година и често има пясъчни бури. Ето защо основната функция на националната носия е да предпазва кожата от слънцето, косата от прах и да бъде добре проветрива.

 

На всички тези условия отговаря мъжката роба – кандура. Традиционно се шие от естествени материи. Почти винаги е бяла, което при арабите символизира благородство, достойнство и святост.

 

Бялото също отразява добре слънчевите лъчи, така че дрехите в този цвят са идеални за горещо време. Между другото, през зимата арабите от ОАЕ могат да носят роби в други нюанси: от бежово до светло зелено и дори синьо.

Мъжете се отнасят към традиционните си дрехи с особен трепет: спазват специален етикет (adab) и условия за съхранение. Националното облекло не може да се носи на голо тяло, така че под кандурата арабите винаги имат специална риза и панталони.

 

В гардероба на всеки уважаващ себе си мюсюлманин в ОАЕ има до 50 традиционни бели роби. Ако върху облеклото се появи дори малко петънце, то трябва незабавно да се смени и зацапаната дреха да се даде на химическо чистене.

 

Арабите сменят дрехите си 2-3 пъти на ден, така че е малко вероятно да срещнете жител на Емирствата в мръсен кандур.

За мъжете на Изток облеклото е друг начин да демонстрират своята религиозност и статус. Ислямът включва носенето на прости, непретенциозни костюми, които покриват почти цялото тяло. Kandura е идеална за това.

Continue Reading

Previous: Ето как лесно ще проверите градината си за кърлежи – веднага разбирате дали е безопасно
Next: Бях нa гocти нa eднa кoлeжкa и нaпpaвo мe paзби c тaзи бaницa: Тaкoвa чудo нe бях ялa дoceгa

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.