Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Жена видя разхождаща се чанта по средата на пътя. Когато погледна вътре остана безмълвна
  • Новини

Жена видя разхождаща се чанта по средата на пътя. Когато погледна вътре остана безмълвна

Иван Димитров Пешев май 24, 2023
cshastastnasndkasr.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Малиса Луис закъсняваше за работа в началното училище, когато реши да направи кратък път през задънената улица на Кентъки. Нямаше начин да знае, че с това ще спаси живот.

Докато Малиса караше, видя напред черна чанта за боклук по средата на пътя.

Когато се приближи, видя, че торбата се движи. Тя се приближи до нея и грабна мобилния си телефон, за да запише какво се случва.

Това беше черна торба за боклук, чийто отвор беше завързан и съдържанието й се блъскаше наоколо, привличайки окото на шофьора.

Въпреки че нямаше представа какво има вътре, Малиса знаеше, че в чантата има нещо живо, така че тя я разкъса. Това, което откри вътре, я натъжи.

Там имаше кученце. Очарователно, жизнено и изключително благодарно кученце.

 

Веднага щом видя лицето на Малиса, кученцето започна да маха щастливо с опашката си, сякаш знаеше, че всичко ще бъде наред.

Кучето имаше каишка, но нямаше никаква идентификация, така че Малиса го взе и го заведе да работи в началното училище с нея.

Тази вечер тя и синовете й заведоха кученцето на ветеринаря. Ветеринарят прегледа кученцето и каза на Малиса, че не може да е на повече от 8 седмици.

За щастие, след прегледа, установиха че кученцето е здраво.

 

Малиса сподели преживяването си във социалните мрежи заедно със съобщение: „Ако това е вашето кученце, уведомете ме. Ако вие сте мръсникът, който го сложи в торба за боклук и го хвърли отстрани на пътя … .. вие сте болен!“

Както отделът за контрол на животните, така и полицията се опитват да определят кой би извършил толкова зловещ акт срещу такова уязвимо и сладко животно.

– Той е доста игрив – каза тя. „Просто говорихме за това колко е подвижен и пъргав. Той подскача радостно насам натам и играе с новите си играчки”

 

Малиса и синовете й решиха да запазят кученцето, като го кръстиха по подходящ начин.

След като донесе кучето вкъщи, семейството на Луис го нарече „Хефти“ заради торбата, в която е намерен. Никой не дойде да претендира за очарователното кученце и семейството му обеща да се погрижи за него.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Вече не подритвам орехите на улицата, а ги събирам, защото ми трябват точно 15 броя, за да се предпазя
Next: Казаха цялата истина за Нана Гладуиш и Съдебен спор, зрителите скочиха на бунт

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.