Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Изпратих дъщеря си на рожден ден на приятелка и когато отидох да я взема, тя се затича към мен и ме помоли да си тръгнем възможно най-скоро
  • Без категория

Изпратих дъщеря си на рожден ден на приятелка и когато отидох да я взема, тя се затича към мен и ме помоли да си тръгнем възможно най-скоро

Иван Димитров Пешев декември 13, 2024
Screenshot_24

Със съпруга ми се запознахме преди девет години и от самото начало не отлагахме да се оженим. Няколко месеца след като се запознахме, се оженихме и скоро ни се роди дъщеря. Сега тя е на осем години.

Никога не съм съжалявала, че съм се омъжила толкова млада и съм имала деца на такава ранна възраст. Дъщеря ми, Илона, е много спокойна по природа и никога няма да я видите да избухва. Със съпруга ми обърнахме специално внимание на възпитанието ѝ, тъй като в днешно време децата растат бързо и не е ясно какво се върти в главите им.

Илона няма много приятели, защото постоянно ѝ повтарям да не се доверява на никого. Тя има само две приятелки, но и от тях се държи на разстояние, за да не се разочарова по-късно.

„Мамо, слушай, Кристина ме покани на рождения си ден. Моля те, мога ли да отида този път?“ – попита дъщеря ми.

„Скъпа, с баща ти ще поговорим за това и ще помислим какво да правим“ – казах аз. Със съпруга ми решихме този път да я пуснем, но само за два часа. Тя беше много щастлива.

Отидох до магазина и купих тениска и бонбони за подарък. Всичко това ми струваше малка сума пари. Тя взе подаръка, а съпругът ми я заведе на рождения ден. Минаха два часа и аз отидох да взема Илона. Когато отидох до дома им, за да взема дъщеря си, тя се затича към мен и ме помоли да си тръгнем възможно най-скоро.

Бях изненадана, защото тя наистина искаше да присъства на рождения ден на приятелката си. Поканиха ме на чаша кафе и аз реших да не отказвам на майката на момичето, чийто рожден ден наближаваше.

Тогава ми стана ясно, че Илона е гладна, тъй като не бяха се почерпили с нищо, дори с обикновени бисквити. Излязохме от къщата на приятелката ѝ и се отправихме към нашата. По пътя Илона ми разказа как всъщност е протекло събитието и защо е искала да се прибере у дома.

„Мамо, момичетата и другите приятелки на Кристина ме обиждаха и ми се подиграваха. Кристина дори каза, че ме е поканила на партито, за да ме накара да се почувствам зле. И всички ядоха сладкиши, а аз не получих нито един“ – каза Илона с възмущение.

Съжалих дъщеря си, но, както казах, не всички родители знаят как да възпитават децата си правилно. Успокоих Илона и ѝ обясних, че Кристина вече не може да бъде нейна приятелка, и тя ме разбра.

Continue Reading

Previous: Легендата на попфолка Румяна щеше да навърши 59 години! Дъщеря й: Беше невероятна майка
Next: Ние с жена ми взехме важно решение: да оставим децата без наследство. Нека това им послужи като урок!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.