Ние много обичахме децата. Вложихме много усилия в тяхното възпитание. Опитвахме се да не бъдем прекалено строги родители. Проблемите решавахме на семейни събрания. Винаги им имахме доверие. Не контролирахме всяка тяхна стъпка. Много трудно е да ме изкарат извън нерви. През дългите години на брак почти никога не съм се карал с жена ми. На децата също се опитвах да предам, че всички проблеми могат да се решат мирно. Важното е да го пожелаеш. Не знам.
Сега си мисля, че те възприемаха моята позиция като слабост. Може би трябваше да наблюдавам по-внимателно тяхното поведение. Все пак, спрямо собствените деца рядко си обективен и не забелязваш техните недостатъци. Още повече, че отстрани е по-лесно да видиш проблема. А ние гледахме на децата през призмата на родителската любов. И точно затова изпуснахме много неща.
Един ден се разболях и останах у дома. 17-годишната ми дъщеря не знаеше за това. Тя дойде вкъщи заедно с приятелка. Веднага отидоха в кухнята и започнаха да пият алкохол и да говорят високо. Обсъждаха мен и жена ми.
Този ден чух много неприятни неща за нас. Дъщеря ми разказваше как те с брат й крадат пари от нас, а ние, „глупаци“, дори не го забелязваме. Бях шокиран. Краката ми станаха като ватени. Дъщеря ми винаги беше мила с мен. Наричаше ме татко. Много я обичах. Но, говорейки с приятелката си, тя често ме наричаше с обидни думи.
Помислих си: добре, че жена ми не е тук. След чутото можеше да получи нервен срив. Дълго размишлявах над нейните думи. Опитвах се да оправдая съдържанието им. Да го омекотя. Но не трябва да се самозаблуждаваме. Всичко беше повече от очевидно.
В един момент исках да й погледна в очите. Влязох в кухнята. Приятелката й ме забеляза веднага. Дъщеря ми седеше с гръб към мен и продължаваше да говори. Едва когато чу звуците зад себе си, се обърна и ме погледна с поглед на уплашено животно. Започнах да обръщам внимание на думите на дъщеря ми.
Сега дори не помня какво ми каза. Просто извадих бутилка вода от хладилника и излязох. Тази вечер сложих ключалка на вратата на нашата стая. Когато се върна жена ми, й разказах всичко. Но малко омекотих фактите. Разбира се, дъщеря ми разказа всичко на брат си. Оттогава те се опитваха да се покажат много добри. Но беше късно. Може би бяхме прекалено наивни. Но не и глупаци.
След известно време те спряха да се подмазват. По-късно жена ми каза, че е забелязала много неприятни неща. Но приписваше всичко това на преходната възраст. Тъжно е да признаем, но сме възпитали меркантилни личности, които не знаят какво е емпатия, състрадание и доброта.
Когато синът ми навърши 18, продадохме големия апартамент и се преместихме. Купихме им двустаен, но го записахме на наше име. Купихме недовършена къща и за една година я довършихме. Децата, след като се преместихме, напълно ни забравиха. Решихме с жена ми, че ще оставим цялото имущество на благотворителна организация. Може би след време те ще осъзнаят поне малко своята грешка.
Вие какво мислите, добро ли е решението ни и какво вие бихте направили на наше място?