Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Кремена Кунева: Млъкнете, хора! Веднъж замълчете! Как не ви е срам?
  • Новини

Кремена Кунева: Млъкнете, хора! Веднъж замълчете! Как не ви е срам?

Иван Димитров Пешев август 28, 2022
remrenranstas.jpeg

Вчера се въздържах да напиша каквото и да е по повод на ужасната трагедия с двамата полицаи в Бургас.

Четох и слушах внимателно как смъртта на двама смели мъже се използва всячески за политически и пропагандни цели.

Млъкнете, хора! Веднъж замълчете! Как не ви е срам?!

Вие, които последните десетилетия изчегъртахте всички възможни ситеми в България!
Вие, които толкова много крадохте, че не просто ни оставихте в къщата с разрушените прозорци, а изядохте и колоните ѝ. А сега, когато тези къщи започват да се рушат пред очите на всички ни и под отломките им БУКВАЛНО загиват хора, имате наглостта да излезете и да говорите!

Не изпускай тези оферти:

Вие, които се сещате за полицаи, пожарникари, лекари, сестри, учители, само тогава, когато някой бива премазан, когато някое дете загуби живота, когато сестрите започват да висят като камикадзета по прозорците, когато тежка катастрофа отнема животи по пътищата.
Вие, които не просто бяхте лакоми, вие изядохте тази държава!

Помните ли 16-годишното дете, което беше убито от ток на улицата? Какво беше? „Шахтата не е наша“.

Помните ли детето,което загуби живота си, обикалящо по болници в София? Какво беше? „Растроих се.“ Вие сериозно ли?

Помните ли авиоинцидента край Шабла, в който загина пилотът Валентин Терзиев? Какво беше? „Загубата на пространствена ориентация“.

Помните ли лекарите и сестрите, които без никаква протекция оставихте да излязат на първа линия в пандемията? Със сигурност не знаете имената им. „Не събираме такава информация.“
А учителите помните ли? Знаете ли колко от тях загинаха, изпълнявайки служебния си дълг, докато вие си правихте поредните далавери с тестове и прекарвахте фурми? Какво беше? „България е получила 15 тона медицински консумативи“. Извинете! Три тона маски и консумативи и ДВАНАДЕСЕТ ТОНА ФУРМИ.

А затрупаните миньори в Ораново помните ли ги? Пет поредни инцидента за няколко години там. А фирмата стана ли ясно кой обслужва? 15 000 лв. глоба от Инспекция по труда, добре ли е?

Просто млъкнете!
Поне в тези моменти млъкнете!

А на всички останали искам да кажа, моля ви не забравяйте, че корупцията наистина убива и че тя е двустранен процес.

Лек път на двете момчета от Бургас и на всички останали, които не успяхме да защитим като общество.
Дано жертвите им не остават напразни!

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ден преди да убие двама полицаи в Бургас, 15-г. сириец Омар е
Next: Андролова посочи 2 сценария след изборите, Петков ще си скубе косите при всички положения

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.