Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мика Зайкова разкри докога ще я има управляващата сглобка
  • Новини

Мика Зайкова разкри докога ще я има управляващата сглобка

Иван Димитров Пешев септември 8, 2023
sdfgdsgdfhdfhfd.png

“75% от семействата на работещите в България не могат да поемат ежемесечните разходи”.

Това заяви икономистът Мика Зайкова в предаването „Твоят ден” по Nova News.

Зайкова и Кремена Атанасова – председател на Синдиката на административните служители „Подкрепа“, обясниха разликите за една и съща длъжност в различни ведомства.

Това демотивира служителите, стана ясно от думите им. Според Атанасова е нужно да има и допълнителни възнаграждения с постоянен и с временен характер.

Тя даде пример със заплатите в НСИ, на чиито данни всички се позоваваме. “Заплатите им са 803 лв., а повечето са с един чужд език.

Управляващите слагат знак за равенство между реформа и съкращение”, каза тя.

Според Зайкова основните критерии за формиране на заплати трябва да бъдат изръжката на живот, както и условията, при които работят.

Тя даде пример със служителите от ДАИ, които нямат служебни коли. „Хора с еднакъв труд, трябва да получават еднакви заплати”, каза тя.

„Управляващата „сглобка” ще стои до местните избори. Всички обвиняват местните органи, но те бяха оставени две години на командно дишане.

Нямаше бюджет и само се актуализираше бюджета, но в тази актуализация бяха пропуснали местните органи. Те нямаха пари да си платят някой да направи проектите”, обясни Зайкова.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: СЛЕД ПОРЕДНИЯ РЕМОНТ НА ЗАКОНА: Връчват ни фиша от КАТ с данъците
Next: Спомен за страшен кошмар връхлетя Нинова в ефир: Сериен филм на ужасите

Последни публикации

  • Десет месеца. В ретроспекция, това е просто миг, кратък отрязък от време, който би трябвало да се изгуби в големия гоблен на живота. Но за мен тези десет месеца бяха цяла вечност, изтъкана от смях, споделени тайни под звездите и упойващото усещане, че най-накрая съм намерила своето място, своя човек. Неговото име беше Виктор.
  • Доведената ми дъщеря, Лилия, която току-що бе навършила шестнадесет, поиска да организира парти край басейна. Живеехме в голяма, модерна къща с панорамни прозорци, които гледаха към безупречно поддържана градина
  • Биологичният ми баща си тръгна, когато бях толкова малък, че споменът за него беше по-скоро мъгла, отколкото картина. Беше призрак в разказите на майка ми, сянка, която се беше изпарила преди зората на моето съзнание
  • На петдесет реших да се откажа. Не от живота, а от ролята, която бях играл в него твърде дълго. Ролята на бездънна касичка, на вечен гарант за чужди мечти, на рамо, на което се облягаха не за утеха, а за да стъпят по-високо
  • Телефонът иззвъня с пронизителен, настоятелен звук, който проби тишината на следобеда. Анна вдигна поглед от книгата, която се опитваше да чете от половин час, без да успее да погълне и една страница. Сърцето ѝ подскочи. Беше звъненето, което всяка майка разпознава – не просто повикване, а сигнал за тревога. На екрана светеше името на дъщеря ѝ, Лилия.
  • Гледала съм дъщерята на снаха ми безброй пъти. Повече, отколкото мога да преброя, повече, отколкото Десислава някога щеше да признае. Аз бях удобната леля, онази, на която се звъни в последния момент, онази, чийто живот се смяташе за достатъчно маловажен
  • Баща ми и аз работим в една и съща болница. Той е медицинска сестра, аз съм социален работник. Това само по себе си не е необичайно. Много семейства споделят професионалното си поприще, преплитайки съдбите си в сложната паяжина на общия занаят
  • Майка изпрати сина си в първи клас. Той стискаше здраво ръката ѝ и не искаше да я пусне. Влязоха в класната стая и учителката го усмихнато насърчи да седне на чина. Детето седна, но вместо да извади тетрадка
  • Нощта беше враг. Безмилостен, лепкав враг, който се опитваше да затвори клепачите на Петър с оловна тежест. Всяка клетка в тялото му крещеше за сън, но той я заглушаваше с поредната чаша горчиво, престояло кафе
  • Поканата дойде неочаквано, лаконичен текст от Симеон: „Ставам на тридесет. Ела да се видим. Старият адрес.“ Сърцето ми подскочи. Не се бяхме виждали от близо година, може би повече. Животът ни беше повлякъл в различни посоки
  • Въздухът в стаята се сгъсти, сякаш думите ми бяха изсмукали целия кислород. Седях на ръба на старото кресло в хола на родителите ми, а сърцето ми биеше в гърлото, оглушително и неравномерно.
  • Снаха ми, Десислава, организираше парти за разкриване на пола на бебето. Слънцето се сипеше през големите прозорци на къщата им, онази същата къща, за която брат ми Виктор беше изтеглил огромен заем, за да може тя да има своята „мечтана крепост“.
  • Когато татко почина, сякаш земята се срина под мен. Той беше всичко за мен — моята опора, моят фар в бурното море на живота, единственият, който истински ме разбираше и чиято безрезервна любов усещах като физическа прегръдка дори когато беше далеч. Райко беше човек с голямо сърце, но и с голямо състояние
  • Всичко започна с един плик. Обикновен, бял, с тънко прозорче от целофан, през което се виждаше името ми, изписано с безличен компютърен шрифт. Лежеше върху малката масичка в антрето, поставен там от пощальона
  • Веднъж си купих антична чиния онлайн. На снимката видях, че има пукнатина и се ядосах. Казах на продавача: ‘Искам отстъпка!’ Той започна да мърмори, но се съгласи. Получих я с доставка, и когато я разопаковах, останах смаян – чинията беше… не просто счупена. Беше много повече.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Десет месеца. В ретроспекция, това е просто миг, кратък отрязък от време, който би трябвало да се изгуби в големия гоблен на живота. Но за мен тези десет месеца бяха цяла вечност, изтъкана от смях, споделени тайни под звездите и упойващото усещане, че най-накрая съм намерила своето място, своя човек. Неговото име беше Виктор.
  • Доведената ми дъщеря, Лилия, която току-що бе навършила шестнадесет, поиска да организира парти край басейна. Живеехме в голяма, модерна къща с панорамни прозорци, които гледаха към безупречно поддържана градина
  • Биологичният ми баща си тръгна, когато бях толкова малък, че споменът за него беше по-скоро мъгла, отколкото картина. Беше призрак в разказите на майка ми, сянка, която се беше изпарила преди зората на моето съзнание
  • На петдесет реших да се откажа. Не от живота, а от ролята, която бях играл в него твърде дълго. Ролята на бездънна касичка, на вечен гарант за чужди мечти, на рамо, на което се облягаха не за утеха, а за да стъпят по-високо
  • Телефонът иззвъня с пронизителен, настоятелен звук, който проби тишината на следобеда. Анна вдигна поглед от книгата, която се опитваше да чете от половин час, без да успее да погълне и една страница. Сърцето ѝ подскочи. Беше звъненето, което всяка майка разпознава – не просто повикване, а сигнал за тревога. На екрана светеше името на дъщеря ѝ, Лилия.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.