Мъж се подиграва на безработната си съпруга, че не прави нищо у дома, но се връща една вечер, за да открие, че тя липсва. Докато я търси, попада на бележка и разбира, че съпругата му е била откарана с линейка и иска развод.
Беше ярка и студена октомврийска сутрин—денят, който Хари беше чакал, за да представи новото игрово приложение, върху което работеше денонощно през последните шест месеца.
Нищо нямаше да го спре да получи дългоочакваното повишение и шестцифрената заплата, ако всичко вървеше по план. Той беше изключително развълнуван.
Часовникът удари осем, когато Хари нахлу в трапезарията, все още вперен в телефона си, без да обърне внимание на жена си Сара или двамата си малки синове, Коди и Сони.
— Добро утро, скъпи — каза Сара.
— Добро утро, татко — извикаха в хор момчетата.
Но Хари не отговори. Бързо взе филия хляб, изгубен в мислите си за предстоящата презентация, и се втурна обратно в стаята си, за да се приготви.
— Сара, къде е бялата ми риза? — гласът му внезапно отекна от спалнята, докато всички още закусваха.
— Току-що я пуснах в пералнята с всички бели дрехи.
— Какво значи току-що? Казах ти да я изпереш преди три дни. Знаеш, че ми е на късмет. Нужна ми е за днешната среща — изригна Хари, като нахлу в трапезарията.
— Защо никога не можеш да свършиш нещо както трябва? Защо винаги проваляш всичко? Днешният ден е много важен за мен. Сега с какво ще се облека?
Сара се изчерви и започна да търси оправдания.
— Спри да ми крещиш сутрин, Хари. Нямах достатъчно бели дрехи, за да пусна пералнята. Изчаках, докато събера цял товар. И това не е единствената ти бяла риза. Не е голяма работа. Престани да лаеш, добре?
— Наистина ли? Аз лаещ? Сега ли ще започваме това?
— Да започваме какво, Хари? Правиш сцена за нещо толкова дребно. Никой няма да се интересува какъв цвят риза носиш, когато всички ще гледат презентацията ти.
— Презентацията ми, така ли? Да не би да се шегуваш? Имаш ли представа колко труд вложих в този проект?
— Внимавай с думите. Децата…
— И знаеш ли какво? Седиш вкъщи по цял ден и не правиш нищо — изстреля Хари. — Толкова ли е трудно да запомниш едно просто нещо? А онази твоя приятелка от долния апартамент… Само клюкарите по цял ден, сякаш ще решите световните проблеми. Нищо не правиш у дома!
— Хари, престани. Децата гледат. Плашиш ги.
— Наистина ли? А никой не гледа теб, когато по цял ден клюкариш по телефона с приятелките си. Чий съпруг какво направил… Чия жена с кого изневерява… Само празни приказки и нищо друго.
— Предавам се, Хари. Не мога повече. Никога няма да бъдеш добър съпруг, ако не можеш да направиш дори едно просто нещо за мен.
Хари се облече в произволен костюм, грабна куфарчето си и излезе от къщата.
Докато представяше проекта си, телефонът му непрекъснато вибрираше. С всяко позвъняване сърцето му прескачаше, мислейки, че Сара му се обажда, за да се извини, както винаги след караница.
След успешната презентация и повишението, което получи, Хари беше в еуфория. Но на път за вкъщи беше изненадан, че Сара не се е обадила. Той купи букет от любимите ѝ бели рози и се прибра.
— Скъпа, вкъщи съм! — извика той, но отговор не последва.
Претърси цялата къща, но никой не беше там. Когато забеляза бележка на масата, треперещо я взе и прочете: „Искам развод.“
Хари рухна на дивана, а думите го пронизваха отново и отново.
Обади се на сестрата на Сара, която му съобщи, че тя е в болница след пристъп.
В болницата Сара каза на Хари, че иска развод, защото е погребала мечтите си, за да бъде домакиня, а той я е третирал като никой.
След няколко месеца Сара поиска попечителство над децата в съда. Въпреки че Хари се бореше за тях, съдът отсъди в нейна полза.
Децата не искаха да се разделят с баща си, а Сара осъзна, че семейството им се разпада. Тя също ги прегърна и се разплака, оставяйки вратата за помирение отворена.
Хари стоеше в коридора и гледаше как Сара държи ръцете на децата, готова да излезе през вратата. Въздухът беше тежък, а тишината – оглушителна. Очите му бяха вперени в малките им лица, където се четеше объркване и тъга.
— Сара… — наруши тишината той с треперещ глас. — Това ли е краят? Така ли си представяше всичко да завърши?
Тя спря, но не се обърна. Раменете ѝ потрепериха.
— Не исках това, Хари. Никога не съм го искала — каза тихо, без да срещне погледа му. — Но не можех да продължа да живея в тази празнота. Чувствах се невидима… ненужна.
— А сега? Сега чувствам същото — призна той, пристъпвайки напред. — Сара, осъзнах грешките си. Промених се. Не виждаш ли? Аз не съм онзи мъж, който си тръгна от вкъщи, оставяйки те с разбито сърце. Аз съм баща, който се научи какво значи да се грижи за децата си… да се бори за семейството си.
Тя се обърна и за пръв път срещна погледа му. В очите ѝ се четеше колебание.
— Ами аз? Аз се научих да се боря за себе си. Да се изправя и да изградя нещо, което е само мое — прошепна тя. — Страхувам се, че ако се върна, всичко ще започне отначало.
— Не и този път — поклати глава Хари, приближавайки се до нея. — Дай ми шанс. Дай ни шанс. Не заради миналото. А заради бъдещето на децата ни… и нашето.
Тя замълча. Коди и Сони ги гледаха с надежда, стискайки ръцете ѝ.
— Мама, не си тръгвай пак — прошепна Коди.
Сара коленичи и прегърна децата. Сълзите ѝ капеха по косите им.
— Ще остана. Но само ако двамата положим усилия. Ако наистина си готов да се промениш, Хари.
— Ще го направя. Заклевам се — каза той, държейки ръката ѝ за пръв път от месеци.
Този момент беше началото на нова глава за тях. Глава, в която щяха да се борят не един срещу друг, а заедно, за да върнат изгубената любов и семейното щастие.