Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Новите родопчани: Зарязахме дъждовния Лондон и от 11години сме в прекрасното Любино!
  • Новини

Новите родопчани: Зарязахме дъждовния Лондон и от 11години сме в прекрасното Любино!

Иван Димитров Пешев февруари 12, 2023
sdaldasndaosdasda.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

„Тук сме от 11 години, заради красивата природа, чистия
въздух и спокойствието,  добрия комшулук, което го няма в
големия град“.

 

С тези думи ни посрещат 52-годишният англичанин
Лий Маундър и приятелката му Мелани Кобън в ардинското село
Любино. Това са и част от причините, заради които са решили да
напуснат Обединеното кралство и да се заселят в сърцето на
Източните Родопи.

 

Купили къщата с огромен двор преди 11 години.
Направили основен ремонт. Всяка година засаждат плодове и
зеленчуци в градината си. Отглеждат кокошки, имат и
зайци.

 

„Природата тук е уникална, а Родопите са най-красивото
място в света. Приятно ни е всяка сутрин да виждаме изгрева на
слънцето, а вечер залеза.

Искаме тук да изкараме старините си
сред тази невероятно красива природа“, споделят Лий и Мели.
Вече са научили да говорят както български, така и турски
език.

„Живеехме близо до Лондон. Почти всеки ден вали дъжд,
няма слънце. Дойдохме през 2006 година. Харесахме Любино и
купихме тази къща.

До 2010 година идвахме само през лятото, но
след това останахме за постоянно. Местните хора са много мили,
сърдечни и отзивчиви хора, особено бай Рафет, бай Шакир“,
разказва Лий.

Той е компютърен специалист и чрез лаптопа си
върти бизнес в Англия. През свободното си време обича да ходи
за риба на река Арда.

Кметът на Любино Съдкъ Ахмед сподели, че много чужденци
проявяват интерес към закупуване на имоти в селото, заради
красивата природа и чистия въздух. Тук и в Латинка живеят шест
семейства от Англия и Холандия.

„Местните хора са в прекрасни
взаимоотношения с тях. Вече не ги смятаме за чужденци, те
станаха наши приятели, съседи. Присъстват на всички важни
мероприятия, които се провеждат в селото“, казва Ахмед.

Любино се намира на 55 км от общинския център Ардино и е
най-отдалеченото село в района. Тук се намира най-старата
джамия в региона.

Повечето от жителите на Любино и Латинка са в
Ардино, Кърджали, Асеновград или в Турция.

Основният поминък в
двете села е животновъдството и събирането на диворастящи гъби.
Стопаните отглеждат по няколко крави.

Гюнер ШЮКРИ

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Родих син, а на изписване от родилното ми дадоха момиченце! Всеки ден благодаря на Бог за тази грешка!
Next: Търговия с трагедията, ето какво сполетя Турция след земетресението

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.