Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Отчаяна жена осиновява дете, 20 години по-късно то и спасява живота
  • Новини

Отчаяна жена осиновява дете, 20 години по-късно то и спасява живота

Иван Димитров Пешев март 30, 2023
srasjrasjdasdjjasdask.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Някои от нас никога не разбират какво е щастието да родиш дете, други пък, напротив, не оценяват този даден им от Бога дар и с лека ръка се отказват от правото си да бъдат родители, оставяйки дечицата си за отглеждане в домове или направо на произвола на съдбата.

За щастие има и хора, за които нуждата да се грижат за някого и да станат родители е толкова силна, че дават втори шанс на изоставените дечица . И Съдбата винаги знае как да ги възнагради за стореното:

Ингеборг Макинтош е жена, която по една или друга причина не е успяла да се сдобие със собствено дете.

Въпреки това обаче тя никога не се отказва от идеята си да стане майка, затова истинското щастие настъпва в живота й, когато получава възможност да осинови малкия Джордан.

Децата са най-големият дар в живота ни. Някои родители обаче не са готови за отговорността, която носи този дар и го оставят на грижата на чужди хора. А има родители на този свят, които пламенно искат да имат деца, но по една или друга причина не успяват.

Постигнала своята мечта, тя е отгледала своя син като достоен мъж. За съжаление обаче, за нея настъпва истински труден период, когато 20 години по-късно й е поставена страшна диагноза – заболяване на бъбреците, а единственият лек е трансплантация.

Щом разбрал за болестта на майка си, Джордан не се поколебал и веднага се изследвал, за да разбере дали двамата са съвместими. Скрил това от нея, защото знаел, че тя няма да му позволи да изложи собственото си здраве на риск.

Джордан разбрал, че в действителност двамата са съвместими и убедил Ингеборг да се подложат на животоспасяващата операция, дарявайки своя бъбрек на майка си.

Операцията преминала успешно и след нея всичко се развило както трябва. А Джордан най-сетне бил спокоен, че подобаващо се отплатил за всичко, което Ингеборг е направила за него. Защото както тя спасила живота му навремето, така сега и той съумял да спаси нейния.

Споделете тази статия с вашите приятели!

Споделете с вашите приятели!

Източник:mozache.com

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Агнешко по 9 лева килото в това голямо село, извиха се опашки
Next: Божествена торта в тенджера без форма и фурна: Мъжът мърка от кеф, даже свекървата мълчи! Няма един кусур

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.