Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Преди 20 г. той я спасил. След толкова време се срещнали отново
  • Новини

Преди 20 г. той я спасил. След толкова време се срещнали отново

Иван Димитров Пешев август 17, 2023
sdfgdheeww.png

Кои са ангелите пазители? Това не винаги са райски създания в снежнобели одежди. Понякога ангелите могат да дойдат при нас под формата на случайни хора, за да ни спасят или напътстват.

Преди 20 години момичето от тази история среща своя ангел пазител в лицето на един строител. Ако не беше той, днес тя едва ли щеше да бъде жива.

През октомври 1995 г. в края на работния си делник строителният работник Гаролд Хят изхвърлял боклука в предградие в Чикаго. Приближавайки се до контейнера, той изведнъж се ослушал. Но преди да хвърли торбата в контейнера, той чул шум – нещо, което звучало като скимтене на бебе.

Той започнал да рови из боклуците, за да открие източника на плача. Натъкнал се на торбата, която издавала звуците, и я опипал.

Тъй като бил в пълен шок, Джералд дори не проверил съдържанието – той веднага се забързал към болницата.

„Мисля, че вътре има бебе“, подал той чантата на сестрите. Да, в чантата наистина имало новородено бебе.

 

Майката на бебето бързо била открита и арестувана, а баща й дори не знаел, че има дъщеря. Момичето в болницата получи името Мери Грейс, а след осиновяването получило ново име – Морган.

Морган израства като щастливо дете. Тя не знаела историята на детството си. Осиновителката й, жена на име Санди, съхранявала изрезки и снимки от пресата от години в очакване на деня, в който ще трябва да обясни на осиновената си дъщеря как се е появила на бял свят.

Статиите описват как полицията в крайна сметка открива майката на Морган, която по това време е била в затвора в очакване на съдебен процес, и как нейният биологичен баща дори не е знаел, че има бебе, докато тя не е била обявена в съда.

 

„Бих искала да благодаря на този човек“, казва Морган за спасителя си Геролд в интервю, плачейки, „За това, че ме има. За това, че ми даде шанс да живея.“

Когато се срещнали, толкова години по-късно, Морган прегърнала своя спасител и съпругата му. Тя била толкова блгодарна, а Геролд се усмихвал.

Той признал, че през цялото това време си е спомнял за момичето, което е спасил, и много се е радвал, че е добре, че благодарение на неговите действия е получила щастлив и спокоен живот.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Смразяващия разказ на Веселина Томова за отношенията й с Алексей Петров
Next: Трагедия в семейството на водещият Павел Владимиров. Да почива в мир!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.