Олга беше уморена, връщаше се пеш от работа към дома. Тя работеше в гастроном, в месарския отдел. Работата беше тежка – през цялата смяна стоеше права, носеше и режеше цели тонове месо и непрекъснато подреждаше стоката на витрината.
В края на смяната купи продукти – хляб, мляко. Помисли си какво да сготви за вечеря и реши да вземе пиле. Седна на стола – цялото ѝ тяло я болеше от умора и не ѝ се искаше да помръдва.
Погледът ѝ падна на кофата за боклук. „Трябва да изхвърля боклука“, помисли тя, „но колко не ми се ходи никъде…“
Въпреки това, Олга се надигна, взе кофата и излезе. Когато стигна до контейнерите, забеляза човек – мръсен, неподдържан, със специфична миризма. Той седеше недалеч от кофите, с глава, наведена ниско надолу.
„Ето, и при нас се появиха бездомници“, възмути се тя наум. „Точно това ни липсва – зарази да разнасят.“ Градчето, в което живееше Олга, беше неголямо – с население малко над 40 хиляди души – и по улиците му не се срещаха бездомници.
Затова появата на клошар край боклука я изненада и същевременно я възмути. Хвърляйки му негодуващ поглед, Олга изсипа кофата в контейнера и, обръщайки се, тръгна обратно към дома си.
Антон беше на тридесет, когато почина обичаната му, красива съпруга Ирина.
Двамата бяха прекарали заедно едва четири години. Ирина си отиде от тежка болест, която се появи внезапно и бързо я погуби, без да ѝ остави дори минимален шанс за оздравяване. Смъртта ѝ така разтърси Антон, че той буквално рухна.
Той беше висок, строен, красив мъж, доцент в катедрата по химия и математика в престижен университет в голям град. Беше постигнал всичко в живота си със собствени усилия. Не произхождаше от богато семейство.
Родителите му бяха обикновени работяги. Антон имаше още брат и сестра, а той самият беше средният. По-големият брат, след като завършил училище, започнал работа с баща им, а Антон винаги бил привлечен от математиката и химията. Затова след гимназията постъпил в институт, в химико-математическия факултет. Успоредно изучавал и физика.
Парите жестоко не му стигаха. Родителите трудно помагаха, затова Антон разчитал само на себе си. Издържал се, като пишел контрольни и курсови работи и поправял битова техника, а по нощите залягал над учебниците.
Никога не му омръзваше да учи. Беше отличен студент, преподавателите го забелязаха и след като завърши, го поканиха да работи в катедрата. Антон прие.
Успоредно с преподаването се занимаваше с изобретения. Веднъж измислил нещо – като разказвач не знам точно какво – но факт е, че го патентовал и това му донесло финансова независимост.
Най-сетне можеше да си поеме дъх. Купи апартамент, направи хубав ремонт, сложи скъпи мебели. Много се стараеше да създаде добри условия за бъдещо семейство.
Антон копнееше да има съпруга и деца. Запозна се с Ирина на работа. Тя дойде като преподавател по астрономия в същия университет.
Връзката им пламна веднага – взаимна страст от пръв поглед. Само след няколко месеца вече живееха заедно, а още два месеца по-късно сключиха официален брак.
Сега Антон имаше съпруга и с нетърпение очакваше появата на деца. Но не се получаваше. Ирина два пъти загуби бебета в много ранна бременност.
Решиха временно да спрат с опитите. А после, като гръм от ясно небе, дойде страшната диагноза и Ирина си отиде. Със смъртта на жена си Антон изгуби и желанието да живее.
Престана да вижда смисъл и в работата, и в изобретенията си. На работа го търпяха дълго, защото беше незаменим специалист. Но когато започна да изчезва с дни и седмици, ръководството вече нямаше избор и го уволни.
А на него не му пукаше. Беше се предал напълно и летеше надолу, към дъното. Никой не можа да го спаси – дори и родителите му, които даваха всичко от себе си да му помогнат. Спомените за Ирина и разбитите му мечти изяждаха всяко желание за живот.
Един ден Антон просто изчезна. Тревожни, че той не вдига телефона, родителите му отидоха да го видят и откриха апартамента празен. Целият му вид подсказваше, че собственикът му се е отказал от живота.
Не беше само безпорядъкът – а злокобната безизходица, която се усещаше в някогашния му уютен дом. На третия ден от самостоятелните си търсения родителите подадоха сигнал в полицията за изчезването на Антон.
Смената свърши. Олга и колежката ѝ Наталия отидоха в съблекалнята, за да се изкъпят след работния ден. Беше тежък ден, двете бяха изтощени.
— На теб ти е лесно, Ол, — каза Наталия. — Прибираш се, лягаш да спиш. Нито деца имаш, нито мъж. Сама си си господарка. А аз трябва да готвя, да храня, да седна с Димка да учим… Как ти завиждам!
Олга слушаше Наталия и се усмихваше. Не искаше да си признае пред никого, че всъщност отдавна мечтае да има за кого да се грижи. Дотук, на трийсет, не беше успяла да създаде семейство и това я измъчваше. Стараеше се всячески да крие мислите си, затова ѝ отвърна:
— Така е, без грижи, без проблеми… Само да стигна до вкъщи и да заспя.
След като се изкъпаха, двете се преоблякоха и, излизайки от двора на магазина, тръгнаха всяка в своята посока. Когато Олга стигна до жилищния си блок, видя на пейката пред входа същия онзи бездомник, когото беше мярнала преди около две седмици при контейнерите за боклук. Той седеше по същия начин, с глава, наведена надолу.
„Ей ги, напили се, и после седят, разнасят зарази…“ — ядосано си помисли Олга. Но тъкмо когато минаваше покрай него, чу слаб стон и видя как той се накланя настрани, сякаш всеки миг ще падне. Олга се обърка и не знаеше какво да прави…
Просто не можеше да подмине. „А ако не е пиян, а му е лошо?“ Тя се доближи до него предпазливо.
— Ей! Добре ли сте?
Бездомникът отвори очи и я погледна, но не можа да отговори – само кимна. По лицето му Олга разбра, че го боли. Тя искаше да се обади на бърза помощ, но батерията на телефона ѝ беше паднала.
Постоя малко до него и после пак попита:
— Можете ли да станете? Хайде, ще ви помогна.
Клошарят с усилие се надигна, подпрял се на ръцете на Олга, и двамата бавно се качиха до третия етаж, където се намираше нейният апартамент. Тя постла покривало върху дивана, настани го да легне, включи телефона си в зарядното и след няколко минути, когато батерията се зареди достатъчно, извика линейка.
Пристигналите лекари установиха силно изтощение, но отказаха да го вземат, защото нямал документи. Изписаха му няколко лекарства и обясниха на Олга как да го храни и да го възстановява, след което си тръгнаха, оставяйки я сама с този неканен, болен човек.
„Е, да…“ — помисли Олга. — „Мечтаех си да се грижа за някого, но чак пък толкова! И сега какво да правя?“
Бездомникът лежеше неподвижно – беше мръсен, отслабнал, цял обрасъл и дори не се разбираше на колко е години. Олга постоя и помисли, а после отиде в кухнята да стопли супа, която беше сготвила предния ден. Наля в чиния и я занесе на непознатия.
Той я гледаше мълчаливо. Олга издърпа масичката и седна на нея.
— Е, уважаеми, да хапнете малко! — каза тя и поднесе лъжицата към устата му, но той отмести ръката ѝ. С усилие седна и взе чинията и лъжицата сам, след което бавно започна да яде.
Видя се, че храната му доставя истинско облекчение. След като приключи, той проговори:
— Извинете ме. Ще си почина малко и ще си тръгна, не искам да ви притеснявам.
Гласът му се оказа приятен и млад.
— Лежете си, няма да ви гоня — отвърна Олга.
После, след като се замисли, добави:
— Не бихте ли искали да се изкъпете? Сигурна съм, че ще ви стане по-леко.
Мъжът се смути, оглеждайки се, и тихо отговори:
— Да, помагането би ми се отразило добре…
— Тогава ще ви дам кърпа и чисти дрехи — каза Олга и стана.
Тя отиде до шкафа и извади чисто бельо и дрехи, които бяха останали от брат ѝ, когато понякога ѝ гостуваше и не искаше да мъкне багаж. В същата чанта имаше и бръснарски принадлежности. Решила, че утре ще купи нови за брат си, тя ги извади и ги занесе в банята. След това се върна да помогне на непознатия да стане, но той пак отмести ръката ѝ и бавно се надигна сам.
Докато мъжът се къпеше, Олга оправи дивана. В главата ѝ се водеше борба — от една страна, не знаеше кой е този човек, дали не е крадец или нещо по-лошо, а от друга, не ѝ даваше сърце да го изгони, защото бе твърде слаб и болен. Тя все още спореше със себе си, когато Антон — да, това бе именно той — излезе от банята. Олга видя сравнително млад мъж, само че страшно отслабнал и изтощен.
Братовите дрехи му бяха широки, а той самият изглеждаше много притеснен. Цялата му осанка беше доста жалка. Щом видя застлания диван, Антон отново започна да се извинява:
— Извинете ме, не искам да ви притеснявам. Благодаря ви за вкусната супа — отдавна не бях ял така. Благодаря и за дрехите, но мисля да тръгвам.
Олга обаче беше добра жена и състраданието ѝ не бе угаснало. Тя мълчаливо пристъпи към него и лекичко го насочи да седне пак на дивана.
— Първо си съберете сили, пък после идете, където решите. Как се казвате?
— Антон — отвърна той с усмивка.
На следващия ден, на работа, Наталия не спираше да ѝ се кара:
— Олга, луда ли си? Да вземеш да прибереш някакъв бездомник? Ами ако е заразен или, недай Боже, нещо по-лошо? Сега се прибираш и в къщи няма нищо!
— Нищо нямам, де. Нито пари, нито ценности — отвръщаше Олга.
— А мебелите, техниката? Това да не са шегички? От небето ли ти паднаха? Работим еднакво, знам как се изкарват пари. Стига, Наташ, не ме ядосвай. И без това съм се притеснила.
— Разбирам, но аз не бих го оставила.
— Не мога да го изгоня, разбери… Той е съвсем отпаднал. Та нали съм човек и аз!
След работа Олга мина през магазина за продукти, после през аптеката да вземе изписаните лекарства. С изненада усети, че ѝ е приятно да купува неща не само за себе си.
Олга излезе от детската градина, държейки за ръка тригодишния си син. В ръчичката той стискаше количка, която татко му беше купил предния ден. Пред градината спря кола.
Зад волана седеше Антон. Щом видя Олга, той ѝ махна през прозореца и лицето му светна в усмивка.
Олга вдигна сина си на ръце.
— Виж, Костя, татко дойде!
— Татко! — извика малкият и радостно се разсмя.
Те се приближиха до колата. Антон излезе, прегърна Олга и я целуна, погали детето и отвори вратата, за да се качат. Пристегна Костя в детското столче, седна отново зад волана и потегли.
Възпитателката на Костя, Елена Сергеевна, ги гледаше през прозореца — беше нова в града, без собствено семейство.
— Ама къде ли се намират такива мъже? — прошепна тя.
Помощничката ѝ, Татяна Петровна, прибирайки чиниите, се усмихна и отвърна:
— Няма да повярвате — открили го на бунището.
Изминаха шест години от деня, в който Олга приюти Антон. През това време животът им се промени изцяло.
Постепенно Антон си възвърна силите и се върна към нормален ритъм на живот. Олга му помогна да се свърже с родителите си, които вече бяха изгубили всяка надежда да го намерят. Щастливата семейна среща се състоя в нейния апартамент.
Родителите на Антон ѝ бяха безкрайно благодарни, че е спасила сина им. Антон се върна към научната си дейност и възстанови контактите с академичните среди. Изобретението му отново започна да носи печалби.
Олга го подкрепяше във всичко, а скоро помежду им се зароди и любов. Година по-късно се ожениха, а още след една година на бял свят се появи синът им, Костик. Олга напусна работата в магазина, за да се посвети на семейството.
По настояване на Антон тя записа висше образование — нещо, за което винаги беше мечтала. Сега двамата имат стабилно и щастливо семейство. Купиха си просторна къща, често гостуват на родителите на Антон.
Олга намери своето призвание в социалната сфера — помага на бездомни и изпаднали в трудна ситуация хора. Антон напълно се възстанови физически и психически. Отново се занимава с наука, работи много, но винаги намира време за семейството си. Вечер заедно се разхождат с Костя в парка и правят планове за бъдещето. Момченцето расте любознателно и добро, обожава родителите си и се гордее с тях. Антон и Олга мечтаят за второ дете и скоро ще се опитат да сбъднат тази мечта.
Понякога, когато слагат Костя да спи, Антон и Олга си припомнят деня, в който се срещнаха при толкова необичайни обстоятелства. Благодарни са на съдбата за този шанс и за това, че са успели да го използват. Историята им стана известна в града и вдъхнови мнозина да правят добри дела. Олга често изнася лекции, обяснявайки колко е важно да не подминаваме чуждата беда.
Антон и Олга вярват, че чудесата се случват. Нужно е само да сме отворени за тях и да не се страхуваме да правим добро. Двамата са щастливи заедно и с оптимизъм гледат към бъдещето, готови за всички негови изненади.
Напишете в коментарите какво мислите за тази история. Ако ви е харесал разказът, моля подкрепете ме, като натиснете бутона „палец нагоре“. Абонирайте се за канала.
Всичко добро. Бъдете щастливи!