Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Разрухата на един легендарен ресторант
  • Новини

Разрухата на един легендарен ресторант

Иван Димитров Пешев юли 24, 2023
rarqwrqwrrr.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

В разруха от доста години е легендарният ресторант „Извора на Белоногата“, който навремето бе част от комплекс покрай международния път Е-80. С модерния си стил в началото на 70-те години на м.в., ресторантът бе едно от най- посещаваните заведения в областта.

През деня паркингът пред него едва побираше автобусите с туристи и ученици от цялата страна и чужбина. Вечер в ресторанта имаше шоу програма, която много хора искаха да видят. Двете зали на обекта едва смогваха с посетителите, разказват паметливи харманлийци.

Ресторантът е построен в началото на 70-те години на м.в., негов архитект е Тенчо Димов. Постройката бе удивителна и модернистична за времето си, а в същото време това се съчетаваше с битови елементи в интериора. Много светлина в горната зала и огромни тераси с изглед към гората, правеха мястото много приятно. Ресторантът се появява след построяването на Герганината чешма и парка около нея.

Само 3-4 г. след откриването му той става част от националните туристически обекти. По- късно зад него били изградени нощен бар и мотел с бунгала. Мястото било посещавано от групи от различни социалистически страни.

Накъде през 80-те години на м.в. като крайпътен, комплексът става част от „Балкантурист“. През 90-те години на м.г. районът бе поле на криминални действия и групировки. Днес ресторантът е западнал, а причината съвсем не е в магистрала „Марица“, която пое трафика от Е-80. Ресторантът замря доста преди строежа на магистралата.

Той имаше злополучната съдба на „Балкантурист“. Купи го турски бизнесмен, който притежава и други обекти от бившата държавна фирма в Хасковска област. Всички те са в разруха. Пример е хотел „Аида“, който въпреки че е в центъра на Хасково, е едно западналото място, чиито помещения се отдават под наем.

Тези дни се заговори за обновяване на Парка на Белоногата, който се намира под ресторанта. От паркинга пред него надолу право в парка води стълбище. Той вероятно ще бъде обновен, но туристи едва ли ще има, ако липсва заведение. Факт, който не бива да се подценява. Навремето обаче много от „перлите“ ни бяха продадени за жълти стотинки без ангажименти за инвестиции и подържане, а резултатите са факт. Ресторантът „Извора на Белоногата“ е само един от примерите за недалновидност и безоотговорност, които водят до разруха.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Историята на Милан е доказателство, че черната магия съществува
Next: Една зодия влиза в КОЛОВОЗА на КЪСМЕТА за цели ПЕТ години! Може да й завиждате

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.