Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Сакалиев със смразяващ разказ за ада, през който мина дъщеря му: Никога няма да забравя
  • Новини

Сакалиев със смразяващ разказ за ада, през който мина дъщеря му: Никога няма да забравя

Иван Димитров Пешев август 7, 2023
gsdgxdfhgfhfdh.png

Администраторът на ЦСКА Стойко Сакалиев говори за успешната битка с рака на дъщеря си Любомира.

Преди дни в социалните мрежи той емоционално написа: „Чаках дълго, мълчаливо и с надежда този дългоочакван ден – денят, в който ще Ви кажа: ТЯ Е ЗДРАВА!!!“

За лечението ѝ бяха необходими 70 000 евро, а сумата беше събрана за по-малко от едно денонощие.

От ефира на бТВ бившият футболист на Нефтохимик и ЦСКА благодари на всички, които са участвали в каузата. Той подчерта, че без тяхната подкрепа победата над рака е нямало да бъде възможна.

„Люби беше с майка си в Англия. Обадиха ми се по телефона и казаха, че вече е изчистена. Сега остава да се правят профилактични прегледи. Никога няма да забравя деня, в който научих, че тя е болна. Това беше в 4:00 часа сутринта, не можех да го асимилирам толкова бързо, но човек трябва да приеме реалността, да се бори и да продължи напред.

Тя постъпи по същия начин като мен и майка си – уверено, устремено, с много кураж, с много енергия, с много сила, с много разговори стигнахме до победата. Тя е едно изключително силно дете, което се пребори”, сподели Стойко Сакалиев.

На хората, които вървят по този път, той пожела повече вяра, повече търпимост, повече позитивни мисли, да не се предават и да вървят напред.

„Във всеки един момент да разговарят с човека до себе си, с детето си, да му дават нужния кураж. Дори в най-трудния момент, когато надеждата бяга, не бива да позволяваш тя да изчезне от теб. С вяра всичко е възможно и всичко може да ти се случи. Вярата крепи тялото и духа и с нея се преодоляват тежки болести“, коментира още той.

„Люби замина да учи в Южна Корея и там установиха, че има рак. Там обаче диагнозата беше грешна, казаха, че е сарком – много тежък вид рак на костите и меките тъкани. След пристигането си в Англия обаче се оказа, че има рак на бъбрека, който беше отстранен. Имаше разсейки в белия дроб и стомаха. Благодарение на професионалистите обаче тя вече е здрава. Искам да благодаря и на Стилиян Петров, който ме насочи към болницата, в която Люби се лекува“, сподели Сакалиев.

„В подобна ситуация на всеки човек му минават всякакви мисли през главата, но аз се стараех да ги отстраня. Необходимите средства се събраха за по-малко от 24 часа, дори леко надвишихме сумата. Бях казал, че когато всичко приключи, тези средства ще бъдат насочени към друго дете, което се нуждае от подобно лечение. Това го направих. Преведох пари на дете, което е със сарком. Казва се Радост и битката при нея ще бъде много по-тежка, но вярвам, че тя ще оздравее. Лечението ѝ е доста тежко и сериозно, но със средствата и помощта на хората, мисля, че тя ще оздравее“, каза бившият футболист.

„Любомира е доста позитивен човек и в самото начало тя не прие толкова сериозно болестта. Вече, когато се сблъска с реалността и терапиите в болниците, леко беше паднала духом, но тя се бореше. Сега е изключително щастлива, танцува и се събира с приятели.

Иска да се върне в Южна Корея“, за да си завърши образованието. Човек винаги трябва да вярва и никога да не се предава. Когато има любов, всичко се постига“, сподели Стойко Сакалиев.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Той продавал химикалки на улицата, за да изхранва дъщеря си. Една снимка променя живота им
Next: Летовниците в Созопол в ступор какво огромно нещо изхвърли морето

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.