Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Той продавал химикалки на улицата, за да изхранва дъщеря си. Една снимка променя живота им
  • Новини

Той продавал химикалки на улицата, за да изхранва дъщеря си. Една снимка променя живота им

Иван Димитров Пешев август 7, 2023
fgdhfghfdghfght.jpg

Войната в Сирия принуди тълпи от бежанци да напуснат родината си. За да не загинат под обстрел и бомбардировки, сирийците спешно напуснаха домовете си заедно с всичко, което са придобили през живота си.

Повечето хора преминаха границата само с това, с което успеят да избягат от домовете си без да имат вещи, храна, пари.

Тази трогателна история разказва за живота на едно семейство, което трябвало да премине през всички трудности на живота в чужда земя. Но за разлика от много други истории, тази има много щастлив край.

Бежанецът от Сирия, Абдул Халим Ал Атар, с малката си дъщеря, бил принуден да изкарва прехраната си, като продава химикалки по улиците на столицата на Ливан Бейрут. Това би единственият им начин да оцелеят по някакъв начин.

4-годишната дъщеря Рим била цялото семейство и единственият смисъл на живота на Абдул Халим. Тримата пристигнали в Ливан от Сирия със съпругата и дъщеря си, но 4 месеца по-късно съпругата не издържала на трудностите на бежанския живот и се върнала в Сирия.

Абдул не рискувал живота на малката си дъщеря и след като решил, че не е безопасно за момичето да бъде в Сирия, останал като бежанец в Бейрут.

За да спечели по някакъв начин пари за храна, той продавал химикалки по улиците на Бейрут. И тъй като нямало на кого да остави момичето, винаги я носел на ръце. Той не просел, както мнозина, а се опитвал да изкара прехраната си с труд.

Но както се оказва, чудеса се случват! И чудесата се създават от хората!

Посоката на живота на бащата и дъщерята е драстично променен от една снимка. Норвежкият уеб разработчик Гисур Симонарсен заснел сириеца с малкото момиче и се обърнал към грижовни хора с молба да помогнат на тези изпаднали в затруднение хора.

Хората отклинлаи с фантастична за сириеца сума. Повече от 200 хиляди долара били събрани с усилия на небезразлични хора!

Ал Атар използвал тези пари по най-добрия възможен начин. Той решил да отвори собствен бизнес в Ливан и сега осигурява работа на нуждаещи се бежанци от Сирия.

„Моят живот и животът на моята любима дъщеря се промениха до неузнаваемост. Преди ние, като много други бежанци, трябваше да търсим ежечасно възможност да изкарваме прехраната си, да носим захвърлени дрехи. Но сега, благодарение на нашите благодетели Гисур Симонарсон и хората, които не са безразлични към нашите страдания, ние можем не само да си позволим да осигурим достоен живот, но и да осигурим всичко необходимо на другите наши нещастни сънародници“ – казва щастливият сириец.

Ето как благотворителността прави хората щастливи. Благодарение на един добросърдечен норвежец и хора като него, отчаяният бежанец станал успешен бизнесмен, който успял да осигури работа на други нуждаещи се сирийски бежанци.

Кой знае, може би скоро и те ще променят нечий живот?

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Помните ли Сашко от Перник? Баща му съобщи огромна вест
Next: Сакалиев със смразяващ разказ за ада, през който мина дъщеря му: Никога няма да забравя

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.