Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Сигнал: Този случай от Пловдив е много по-тежък от рязането на момичето в Стара Загора
  • Новини

Сигнал: Този случай от Пловдив е много по-тежък от рязането на момичето в Стара Загора

Иван Димитров Пешев август 8, 2023
eargghfdhehr.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Читателка на Plovdiv24.bg се свърза с медията ни, за да съобщи:

Здравейте! Приложено изпращам писмо, разпространено до всички отговорни институции, които биха могли да предприемат мерки за ограничаването на домашното насилие в България, като налагат адекватни наказания с цел превенция. Ще бъдем благодарни, ако медиите се самосезирате за случващото се, имайки предвид огромното влияние, което имате над българските граждани и правораздавателните органи!

Писмото 1:1

Преди няколко дни обществото ни беше потресено за пореден път път от безхаберието на институциите и от липсата на адекватни присъди, вследствие на постановените решения от правораздавателните органи на Република България.

Един насилник от град Пловдив бе освободен с условна присъда въпреки тежките телесни повреди, които нанесе на съпругата си и необратимите последици за здравето и психиката й. Абсурдно е вследствие на побоя жената да има фрактури на две ребра, отстранен далак, спукано тъпанче и множество хематоми, а това да бъде равно на условна присъда.

Липсата на ефективни присъди опорочава изначалния замисъл за превантивна цел, който е заложен в писането на текстовете на всички нормативни актове. Липсата на строги наказания оставя в обществото ни усещането за липса на справедливост, а у насилниците усещането за безнаказаност, което по никакъв начин не допринася за ограничаване на насилието, а напротив – стимулира същото, и то в непредполагаем мащаб.

Именно тези действия не просто окуражават насилниците, а ги карат да се чувстват горди от стореното и впоследствие да имат смелостта да продължат да унижават жертвите си и да благодарят за подкрепата, която са получили от близките си, а явно и от съдебните органи, имайки предвид наложеното условно наказание, и то да го правят публично в социалните мрежи.

Гореописаният случай на Симо Касабов е много по-тежък от гръмко отразения медийно случай с нарязаното момиче в Стара Загора и е показателен за абдикиралата съдебна система в Република България и безапелационен стимул за всеки насилник!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Нови разкрития за зверството с Митко в Цалапица, убиецът се измъкнал на косъм в Германия
Next: Балон! Всеки иска рецептата, направиш ли я веднъж – ще я повториш

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.