Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Скръбна вест! Почина първият главен секретар на МВР и бивш депутат ген. Тодор Бояджиев
  • Новини

Скръбна вест! Почина първият главен секретар на МВР и бивш депутат ген. Тодор Бояджиев

Иван Димитров Пешев ноември 27, 2022
tddodododoasjras.jpg

Бившият депутат от Великото Народно събрание и бивш зам.-началник на Първо главно управление на Държавна сигурност ген. Тодор Бояджиев е починал вчера на 83-годишна възраст, съобщиха негови близки, предаде Дир.бг.

Генерал Тодор Бояджиев е роден на 10 октомври 1939 година в град Карнобат. Завършва гимназия в Бургас, а след това и радиоинженерство в МЕИ-София. Работил е повече от 30 години в българското разузнаване. Започнал като лейтенант разузнавач, стига до зам.-началник на Първо главно управление на „Държавна сигурност“.

През 1990 г. става първият главен секретар на МВР и получава генералско звание. Паралелно с кариерата си на разузнавач е зам.-търговски представител на България в САЩ и пълномощен министър в мисията ни към ООН в Ню Йорк. С указ на губернатора на Оклахома е почетен посланик на добра воля на щата. Депутат в 7-то ВНС и 39-то НС .

Автор е на повече от 10 книги за разузнаването, някои от които издадени на руски и английски език. За книгата „Ким Филби – Разузнавача – Човека“ е награден с руския медал Ветеран на студената война. Доктор хонорис кауза и почетен професор.

Не изпускай тези оферти:


Още скръбни вести:

Почина журналистът от програма „Христо Ботев“ Грациела Ингелска, съобщи БНР, където тя работи дълги години като водещ и редактор на предавания в радиото. Професионалният ѝ път е свързан и с Българската телеграфна агенция (БТА). Опелото ще бъде на 27.11.2022 г. (неделя) от 12:30 ч. в църквата „Преображение Господине“ в София, квартал „Лозенец“.  

Грациела Ингелска е родена на 24 април 1960 г. в София. През 1979 г. завършва средното си образование в Техникума по полиграфия и фотография „Юлиус Фучик“ със специалност „Технология на подготвителния процес за офсетов печат“. В продължение на две години, от 9 юни 1980 г. до 16 ноември 1982 г., работи като фотограф в Държавната печатница „Офсетографик“. 

В Българската телеграфна агенция постъпва на работа на 17 ноември 1982 г. като лаборант в редакция „Пресфото“. През 1991 г. завършва „Българска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, след което става репортер в редакция „Вътрешна информация“, където работи от 19 август 1991 г. до 27 април 1998 г.

Работила е в Българското национално радио като водеща и редактор на предавания в програма „Христо Ботев“, била е и парламентарен репортер и редактор в сутрешния блок на програмата. През годините е писала разкази, есета и пътеписи, които са публикувани в различни вестници.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Стефан Цанев предупреди: Радев обсеби властта! В момента върви пълзящ преврат
Next: Поръсете тоалетната чиния с това и само след 10 минути тя ще заблести от чистотата

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.