Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Това е най-зловещото село с призраци в България: Село Шишенци във Видинско
  • Новини

Това е най-зловещото село с призраци в България: Село Шишенци във Видинско

Иван Димитров Пешев февруари 23, 2023
shsihaishiaskhaso.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Село Шишенци е малко селце, на пръв поглед подобно на много други в България. То е леко позапустяло, с около 120 жители, на 40 км от Видин, към който се тръгва по черен прашен път. И само на 5-6 км от българо-сръбската граница.

И хората в Шишенци привидно приличат на хилядите други, които живеят из селата в страната. Но само привидно. Защото падне ли мрак, те се залостват в къщите си, примрели от страх, и дори не поглеждат зад пердетата на прозорците.

Твърди се, че причината за това е, че всяка вечер по улиците на селото се чуват викове от гласовете на мъже, жени и деца и биене на тъпани. Скептиците казват, че това са чакали, но жителите в селото разказват, че ги побиват тръпки и вечер не смеят да излизат, защото не знаят какво има навън.

Медицинската ДАНС влиза в Спешното в Сливен заради Кристин: Проверяват екипа, превозил детето до болницата от село Сотиря

По- възрастните жители разказват, че когато са били по-млади, са се осмелявали да погледнат през прозорците си и са виждали как високи жени с бели роби са танцували край селцето в кръг с вдигнати към небето ръце.

Според легендата, която се разпространява от уста на уста в селото, гласовете на чуващите се жени, деца и мъже са на жестоко убити хора. Преди много много време тръгнали сватбари от съседно село, за да дават булка в Шишенци.

Момичето обаче било желано от друг, който не искал да я дават в това село. По пътя към селото на сватбарите им била направена засада и всички били избити. Оттогава те бродят в района – я като призраци, я като самодиви.

Доказателство за тези неспокойни духове обаче няма. Историята се разказва от жителите на Шишенци, но няма запис на тайнствените гласове.

Местните признават, че преди години имало учителка, която се опитала да запише случващото се на аудиокасета. Когато после пуснали записа, на него се чували всички други шумове освен тези от кървавата сватба.
Друго предание гласи, че една нощ местен овчар закъснял да прибере стадото си и останал навън по тъмно.

Изведнъж чул глъчка и музика и когато се обърнал, видял към него да приближава сватбено шествие. Начело на колоната бил кумът, до него младоженецът, а зад тях всички сватбари и музиканти. Човекът ги поздравил, а кумът му подал бъклица, украсена със здравец, за да отпие в тяхна чест.

Когато посегнал да я вземе, овчарят видял, че очите на другия били празни и светели в червено.

Разбрал, че това са неспокойните духове на избитите сватбари. Прекръстил се и отпил от бъклицата, а на сутринта го открили в клоните на голямо дърво. Треперел от страх и държал в ръцете си конска глава. Конят е вярно животно и не може да бъде докоснат от злите сили, обясняват местните.

Хорските суеверия в селото обаче далеч не спират дотук.

На село Шишенци се носи и славата на злокобно място, където мистериозно изчезват хора. През последните години петима мъже изчезват безследно, а други двама се завръщат с напълно изтрити спомени. Местните твърдят, че съселяните им са станали жертва на самодиви а учените се опитват да намерят по-достоверно обяснение на мистерията.

“Двама от тях ги намepиxa, но не помнеха изобщо нищо. Нито къде са били, нито какво са правили от изчезването до връщането си. После започнаха да разказват странни неща за красиви жени. Мислехме ги за луди, но май нещо наистина се случва в нашето село”, разказва 80-годишният дядо Иван.

Възрастният човек е със сини очи, както и почти всички негови съселяни, което е още един от многото любопитни факти за видинското село.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Учениците вият от ужас, ще им стъжнят живота! От тази есен: Военно обучение в училищата
Next: Готвят бойкот на високите цени в магазините у нас

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.