Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Това момче, живее под тераса и просълзи България: Не искам нищо, само да работя
  • Новини

Това момче, живее под тераса и просълзи България: Не искам нищо, само да работя

Иван Димитров Пешев август 18, 2023
asdgsdgwwq.png

Това момче се казва Павлин и е сирак. Майка му го изоставя като много малък, баща му е неизвестен. Неговата история и признанието, че не иска нищо даром, а иска всичко да заслужи с труда си, се завъртя в социалните мрежи под формата на тикток видеа и докосна сърцата на много хора.

Историята на трудния си живот Павлин разказва в подкаста „Неформално с Георги Петков“.

Родом е от Бяла Слатина, но преломите на съдбата го довеждат до това да живее под един балкон в столичния квартал Люлин. Трябвало да замине с чичо си да работи в Гърция, но му казали, че има коронавирус и трябва да остане тук.

Така Павлин се озовава на Централна гара. На изпроводяк чичо му дал 5 лева и му казал: „Оправяй се“. Успял да си намери работа в баничарница, като денят му започва в ранни зори.

След като навършил пълнолетие, вече не можел да остане в държавно учреждение, но благородна жена му дала покрив и работа във Врачанско. Павлин обаче не се задържал дълго там.

Сега живее под тераса в Люлин. На 23 години е. Спи на паянтово легло, положено под терасата и си пере дрехите отстрани на блока. „Не знам дали съм добре, но реално погледнато съм жив и здрав и това ми е достатъчно“, казва младежът.

Не знае обаче какво ще прави, когато дойдат зимата и студът. А терасата си я е избрал, защото му е близо до местоработата.

 

На въпрос каква помощ би искал да получи от хората момчето видимо се притеснява и красноречиво заявява: „Аз не искам помощ от никой“.

След констатация на автора на подкаста Георги Петков, че не може да продължава така, Павлин все пак казва: „Добре де, искам някаква квартира да съм близо около работата си“.

Момчето е категорично, че не му е удобно хората да му дават някакви неща – „…все едно съм починал“, отронва той и отказва да вземе дадените му солети и банан.

Единственото, от което се притеснява, е да не му се случи нещо, докато е заспал дълбоко под терасата.

Въпреки трудния си живот, Павлин е благодарен и на малкото, което има: „Имам крака и ръце и съм жив и здрав. Има хора, които не могат да ходят…“

Кадрите с момчето развълнуваха стотици хора, които предложиха помощта си. Според последната информация в подкаста благороден човек е му е осигурил квартира и му е предплатил няколко вноски.

Надяваме се всичко в живота на това изстрадало момче най-сетне да се нареди.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Взехме сираче от детски дом, но то искаше да го върнем. Ето как свърши всичко
Next: Парите идват: По 148,35 лева раздава Асен Василев

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.