Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Урок по етикет: Трябва ли да си събуете обувките, ако сте гост?
  • Новини

Урок по етикет: Трябва ли да си събуете обувките, ако сте гост?

Иван Димитров Пешев февруари 29, 2024
sdfvfdsbgfhdgffjgjhgj.png

Ако някога сте посещавали приятел в дома му, може би сте се сблъсквали с дилемата дали да останете с обувките си или да предложите да ги събуете на входа. Това е неудобна социална церемония, потопена в културни традиции и лични предпочитания, да не говорим за опасенията относно външния вид или миризмата на откритите крака, пише Труд бг.

Но като събуете обувките си, може да направите услуга на здравето на вашия домакин. Ето защо учените все по-често препоръчват да оставяте обувките си пред вратата.

 

Събуването на обувките преди влизане в дома е „символичен акт на преминаване на границата между публичното и личното“, пише Луцина Александрович-Пендич, специалист по междукултурни комуникации.

В някои пространства, като джамиите, тази граница разделя свещеното и светското. Но практиката на събуване е широко разпространена в целия свят, включвайки различни елементи и обосновки.

В Югоизточна Азия, например, отоплителните системи, мебелите и дори архитектурата насърчават една култура без обувки. В Нова Зеландия ходенето бос е обичайно както на закрито, така и на открито, докато повечето германци носят специални „домашни обувки“ в дома си вместо тези, които носят навън.

В САЩ събуването на обувки е малко по-спорно. Проучване на CBS/YouGov, проведено през 2022 г., установява, че 63% от американците казват, че събуват обувките си у дома, но само 24% молят гостите си да последват примера им.

„Да помолите гостите да си събуят обувките си е равносилно на това да кажете, че цените подовата си настилка повече от техния комфорт“, пише екипът зад Miss Manners, докато специалистката по етикета Пеги Поуст вярва, че „една домакиня има право да поиска от гостите си да се събуят.“

Въпреки че експертите по етикет не са единодушни, учените разполагат с много доказателства в подкрепа на идеята, че обувките внасят нежелана мръсотия, въпреки че непосредствените опасности от тази мръсотия за човешкото здраве остават неясни.

Анализ от 2023 г. установява, че повече от половината от всички прахови частици в затворените помещения идват отвън. Изследователите предупреждават, че всичко – от олово до фекална материя, може да полепне по обувките ви.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Борисов каза кой е реалният премиер. Поиска оставка на Тагарев
Next: Знаете ли кой е най-големият български град с буквата А

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.