Час по-късно звънецът на вратата иззвъня така, сякаш някой искаше да я откъсне от пантите.
Стоях в кухнята, още по пижама, с чаша кафе в ръка. Сърцето ми се сви без причина — онова странно усещане, което идва, когато съдбата се готви да обърне масата.
Отворих.
На прага стоеше тя.
Висока, с перфектно подредена коса, скъп шлифер и поглед, който не търсеше обяснения — търсеше истина. Не изглеждаше разплакана. Не изглеждаше ядосана. Изглеждаше… решена.
— Той тук ли е? — попита спокойно.
Не отговорих веднага. Просто я гледах. Жената, заради която той си беше тръгнал от живота ми преди две години. Жената, заради която бях преглътнала унижение, тишина и нощи, в които заспивах с телефона в ръка, чакайки съобщение, което никога не идваше.
— Да — казах накрая. — Вътре е.
Тя влезе без покана.
В хола го нямаше. Диванът беше празен. Одеялото — сгънато прекалено старателно. Като човек, който се опитва да изтрие следите си.
— Къде е? — попита тя.
— Излезе — отвърнах. — Каза, че ще се върне след малко.
Тя се усмихна. Но усмивката ѝ беше празна.
— Разбира се — каза. — Така прави.
Седна. Свали шлифера си. Изглеждаше сякаш е планирала този разговор отдавна.
— Знаеш ли — започна тя — снощи не съм го изгонила.
Погледнах я рязко.
— Какво?
— Не съм го изгонила — повтори. — Той си тръгна сам. Взе си чантата. Целуна ме по челото. И каза, че има нужда да „подреди мислите си“.
Замълчах.
— А после — продължи тя — не се върна. Телефонът му беше изключен. И тази сутрин… — погледна ме право в очите — …разбрах, че е бил тук.
Кафето ми изстина в ръката.
— Как разбра? — попитах.
— Оставил е таблета си вкъщи. И на него… — спря за миг — …всичко е синхронизирано.
Тишината в стаята беше плътна, задушаваща.
— Той винаги прави така — каза тя. — Когато не знае какво иска, се връща там, където е бил обичан най-много.
Думите ѝ ме удариха по-силно, отколкото очаквах.
— Не мисля, че това означава нещо — казах, повече на себе си, отколкото на нея.
— О, означава — отвърна тя. — Защото тази бележка… — извади телефона си и ми го показа — …не е за първи път.
Снимка. Почеркът му. Същите думи.
„Ти винаги си била единствената.“
Коленете ми омекнаха.
— Писал ти е същото? — прошепнах.
— Да. Преди месец. След като се скарахме. Направи ми закуска. Остави бележка. После изчезна за два дни.
В този момент всичко си дойде на мястото. Всички онези „случайни“ съобщения. Всички късни обаждания. Всички „не знам какво искам“.
— Значи… — започнах — …той използва и двете ни?
Тя се засмя. Кратко. Горчиво.
— Не. Той използва любовта ни. Това е по-лошо.
Вратата се отвори.
Той влезе.
Спря на място, щом ни видя двете. Лицето му побеля.
— Какво… — започна.
— Не — каза тя спокойно. — Сядай.
Той седна. Между нас. Между миналото и настоящето. Между две жени, които най-накрая виждаха едно и също.
— Искаш ли да ни обясниш? — попитах.
Той мълча.
— Искаш ли да ни кажеш коя е „единствената“ днес? — добави тя.
Очите му се напълниха със сълзи.
— Аз просто… — започна — …се страхувам да остана сам.
Това беше всичко.
Нямаше голяма любовна реч. Нямаше признание. Само истина. Грозна. Егоистична. Истина.
— Ти не ни обичаш — каза тя. — Ти се нуждаеш от нас.
Стана. Облече шлифера си.
— Аз си тръгвам — каза. — Но не защото губя. А защото печеля себе си.
Погледна ме.
— Ти си добра жена — каза. — Не позволявай някой да се връща при теб само когато е счупен.
Излезе.
Той остана.
Погледна ме с онзи поглед, който някога ме беше карал да вярвам, че любовта може да спаси всичко.
— Моля те — прошепна. — Само още един шанс.
Станах.
Скъсах бележката. Пред очите му.
— Закуската беше хубава — казах спокойно. — Но вече не купувам лъжи, поднесени с кафе.
Отворих вратата.
— Тръгвай си.
Той стоя няколко секунди. После взе чантата си. И си тръгна.
Затворих.
Облегнах се на вратата.
И за първи път от години… не плаках.
Защото някои истории не свършват с любов.
А със свобода.