Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Чужденци масово се нанасят: Германци, естонци, руснаци и англичани живеят щастливо в българско село
  • Новини

Чужденци масово се нанасят: Германци, естонци, руснаци и англичани живеят щастливо в българско село

Иван Димитров Пешев юни 17, 2023
chujjsiskrkskrsrs.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

В подножието на Пирин има едно село – Илинденци, което е събрало хора от различни точки на света. Всички те са привлечени от красивата природа и гостоприемството на местните жители. Селото е известно със скулптурния си парк, лозята и виното си.

„Влюбих се от пръв поглед в Илинденци. Ще живеем до сетния си дъх тук”, разказва пред kmeta.bg рускинята Галина Булгакова. Съпругът й Марк Олев е естонец, с тях е 14-г. им син Алексей, а 20-г. им дъщеря Мария засега е в Талин. Тя разказва, че била и в Бургас, и в Слънчев бряг, но щом видяла Илинденци разбрала, че в това село ще остарее заедно със съпруга си.

Споделя, че всички хора в селището са много добри, по-добри от тези в Русия и Естония. „Усмихнати са нашите съселяни, не са намръщени като тези в Естония, където живях 20 години.

Готови са винаги да ни помогнат. Наскоро съседи видяха, че мъжът ми реже с трион дървета в двора ни. Веднага се притекоха на помощ с моторни резачки и за 1 час приключиха с работата”, казва рускинята, която работи в интернет с различни руски фирми. Двуетажната им къща е съвсем близо до реката. Високи скали се извисяват на стотина метра от дома им.

„Къпем се в рекичката, има и водопад, мъжът ми се катери по скалите, той е алпинист. Посещаваме често Арт центъра на скулптора Иван Русев, в който има страхотни скулптури. Природата е чудна, въздухът е чист. Но най-голямото богатство тук са хората.

Много са доброжелателни, ходим си на гости, помагаме си”, реди Галина, която живее в селото от година и половина. Разбира се, още в първите дни тук опитала от прочутото вино на местните майстори на течния еликсир. Много обичам празника на виното в Илинденци. Тогава дори се хващам на народното хоро, което се вие в центъра на селото”, признава Булгакова, която единствена от чужденците в селото не е пенсионерка.

Нейният съпруг Марк Олев нарича себе си професионален турист. Никога през живота си не е боледувал, дори не знае що е настинка. Катерил е поне 30 пъти връх Монблан, занимава се и с парашутизъм. Водач на групи е във френските Алпи.

„Ходил съм на много трудни и опасни места. Обичам да пътешествам. Тук обаче се чувствам добре, сутрин се къпя в реката независимо дали е зима или лято, катеря скалите. Поддържам физическа форма. Сега стягам спортен кът в двора си. Готов съм да уча децата на бойни изкуства безплатно, но трябва да намерим подходящо помещение”, твърди Марк, чиято пенсия е 200 евро. Продал жилището си в Естония, за да има пари да купи къщата в село Илинденци.

Синът на Марк и Галина – Алексей, учи в Сандански, спортува, тренира футбол. Често е с баща си в реката и върху скалите. „Той също няма проблеми с общуването, всички са внимателни с него в училище. И за миг не съжаляваме за избора си да се заселим тук”, взема думата отново Галина, която е инженер по професия, някога била дизайнер на мебели.

Признава, че има и „лъжичка катран в кацата с мед” престоят им в България. Не могат да свикнат и да приемат, че има режим на водата в Илинденци. Сега вървят ремонти на водопровода и дано проблемът бъде решен, надяват се Марк и Галина. Не приемат и безогледното изхвърляне на отпадъци по улици, в реки, в планини, край домовете.

„Ние сме научени на дисциплина в това отношение. Чистотата е много важна за здравето на хората. Боклуците се хвърлят в кофите за смет. Това е закон за нас, но за българите такъв закон няма”, казват те.

Най-добрата реклама за Илинденци са двама англичани – съпрузите Дарел и Каръл. Те заживяват тук през 2006 година. Но през 2014 г. техни близки, които живеят във великотърновско село, им предложиха да се преместят там. Не им се тръгваше, но заради приятелите си поеха натам. Продадоха дома си в Илинденци на руснаци. Бързо обаче разбрали, че без това село не могат.

„Ние опознахме България, за да научим, че Илинденци е най-красивото селище. Сега си търсим нов дом тук, ще донесем багажа си, кметът ще го остави на първо време в училището. Нито хората, нито природата във Великотърновско са такива, каквито са тук”, споделят англичаните.

Разбира се, че едно от нещата, които много харесва Дарел е виното. Аз помагам на хората да си приберат гроздето и те ми дават по няколко литра неповторимо вино, признава той. С еликсира греят и телата си, и душите си. А в студените зимни дни няма нищо по-хубаво да се пийва винце вкъщи. Просто сме в рая“, категорични са новите селяни, дошли тук от чужбина и пристанали на Илинденци.

Според кмета Илия Башлиев, интересът на чужденците расте – не са останали къщи за продаване. Добрият климат привлича най-вече чужденците, после са добрината на хората, хубавото вино и красивите скулптури.

Според баба Ванга ще дойде време всички да поемат към България, като едно от малкото останали места незасегнати от бедствия и катаклизми. За същото говори и Дънов, Слава Севрюкова. Дали това време не е дошло?!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Това българско село надмина всички градове по най-високи заплати
Next: Пчелар постави икони в кошери, но това, което направиха пчелите, изуми всички

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.