Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Шофьор направи експеримент на Тракия, който държавата отдавна трябваше да е направила
  • Новини

Шофьор направи експеримент на Тракия, който държавата отдавна трябваше да е направила

Иван Димитров Пешев юни 10, 2023
durrzvaahkhaksiasdas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Шофьор сподели резултата от експеримент, който е имал с шофиране по маршрута Свиленград – София. В две пътувания Владимир Захариев кара с различна скорост, с което установява няколко факта.
Единият – разбира се, е разходът на гориво, а другият как се чувства след шофирането.

Мъжът отчита и разлика между шофьорите в отсечките между Свиленград и АМ „Тракия“ и съответното от прикачването до София.

Захариев критикува и структурата и настилката по магистралата, които биха могли да са по-адекватни за такъв клас път.

Вижте целия му пост:

Направих си експеримент и се опитах през деня да карам със 120 по маршрута Свиленград – София. От Свиленград до АМ Тракия карах със 120. След това имах опцията или 150 или 80. Съответно предпочетох 150.

Преди съм минавал същата отсечка изцяло със 120. Разликата беше 15 минути, относително напрегнато шофиране и 100-тина километра по-малко с един резервоар, защото всички знаем, че колкото повече напъваш-толкова повече харчи.
Карайки със 120 стигнах с 15 минути по-късно, но по-скоро си бях отпочинал зад волана, отколкото да се напрягам.

В отсечката от Свиленград до АМ Тракия, си поддържах 120 без да ме прескача някой или да ми присветква – всички караха горе долу с тази скорост. Имах достатъчно време да изпреваря тир и да се прибера, за да не преча на колегата, който бавно ме застига със 140, което е и ограничението.

Виждам няколко слаби места в нашите т.нар. магистрали – 2 ленти са малко, трябват поне 3, за да може всеки сам да избере подходящата скорост за себе си без да пречи на останалите. Друго нещо е, че голяма част от магистралите ни (визирам Тракия) не е с адекватна настилка – или настилка или да я преквалифицират в първокласен път, а не магистрала. И третото нещо по нашите пътища е манталитета на шофьорите – ако е по-бърз от мен, е самоубиец, ако е по-бавен, е балък… това не е никак конструктивно…

И така… малко размисли на шофьор-любител с категория В и да кажем достатъчно опит зад волана, пътувал в различни държави с възможност да направи обективно сравнение…

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Изненада на имотния пазар, всички бързат да си купят точно такъв имот
Next: На пазара за недвижими имоти се случва нещо невиждано от 2006 година насам

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.