Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Шофьор направи експеримент на Тракия, който държавата отдавна трябваше да е направила
  • Новини

Шофьор направи експеримент на Тракия, който държавата отдавна трябваше да е направила

Иван Димитров Пешев юни 10, 2023
durrzvaahkhaksiasdas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Шофьор сподели резултата от експеримент, който е имал с шофиране по маршрута Свиленград – София. В две пътувания Владимир Захариев кара с различна скорост, с което установява няколко факта.
Единият – разбира се, е разходът на гориво, а другият как се чувства след шофирането.

Мъжът отчита и разлика между шофьорите в отсечките между Свиленград и АМ „Тракия“ и съответното от прикачването до София.

Захариев критикува и структурата и настилката по магистралата, които биха могли да са по-адекватни за такъв клас път.

Вижте целия му пост:

Направих си експеримент и се опитах през деня да карам със 120 по маршрута Свиленград – София. От Свиленград до АМ Тракия карах със 120. След това имах опцията или 150 или 80. Съответно предпочетох 150.

Преди съм минавал същата отсечка изцяло със 120. Разликата беше 15 минути, относително напрегнато шофиране и 100-тина километра по-малко с един резервоар, защото всички знаем, че колкото повече напъваш-толкова повече харчи.
Карайки със 120 стигнах с 15 минути по-късно, но по-скоро си бях отпочинал зад волана, отколкото да се напрягам.

В отсечката от Свиленград до АМ Тракия, си поддържах 120 без да ме прескача някой или да ми присветква – всички караха горе долу с тази скорост. Имах достатъчно време да изпреваря тир и да се прибера, за да не преча на колегата, който бавно ме застига със 140, което е и ограничението.

Виждам няколко слаби места в нашите т.нар. магистрали – 2 ленти са малко, трябват поне 3, за да може всеки сам да избере подходящата скорост за себе си без да пречи на останалите. Друго нещо е, че голяма част от магистралите ни (визирам Тракия) не е с адекватна настилка – или настилка или да я преквалифицират в първокласен път, а не магистрала. И третото нещо по нашите пътища е манталитета на шофьорите – ако е по-бърз от мен, е самоубиец, ако е по-бавен, е балък… това не е никак конструктивно…

И така… малко размисли на шофьор-любител с категория В и да кажем достатъчно опит зад волана, пътувал в различни държави с възможност да направи обективно сравнение…

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Изненада на имотния пазар, всички бързат да си купят точно такъв имот
Next: На пазара за недвижими имоти се случва нещо невиждано от 2006 година насам

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.