Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 12 часа побой на софиянка: Аз губех съзнание, той ми плискаше вода в лицето
  • Новини

12 часа побой на софиянка: Аз губех съзнание, той ми плискаше вода в лицето

Иван Димитров Пешев август 10, 2023
hfdghfghrrrrr.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

В статистиката, която брои пострадалите от домашно насилие, остават невидими случаите на хора, които години след преживяния ужас, продължават да носят последствията от насилието.

„Аз видях как той се крие между две от сградите на Народния театър. И тогава се обадих на полицията и ги помолих просто да го задържат. Ако трябва 20 минути да го задържат. Просто да не разбере къде се намирам“, разказа Мая Цветкова – Ненова, цитирана от БНТ.

Сега Мая има цяла папка с документи – минали опити да уведоми органите на реда и на правосъдието, че живее в заплаха. А съвсем в началото нищо не обещавало такъв завършек. „Аз бях на 21. Бях вече влюбена в него. Той си беше измислил абсолютно целия живот, до детайли“, каза Мая.

Измислил дори, че е болен от рак. И лекар доказал, че това е лъжа, в която близките му дълго време вярвали и му давали пари. Включително Мая. Но тя се усъмнява и започва да задава въпроси.

„При всяко задаване на въпрос започваше шамар, удар, блъскане. И казах „Ние се разделяме“. Тогава бях душена на Нова година. И така до вечерта на моя побой, който продължи 12 часа. Аз като губех съзнание, той ми плискаше вода в лицето“, разказа още тя.

Заплашва я с убийство и със самоубийство. Съдът решава, че по нито един от случаите няма да образува дело по Наказателния кодекс.

„Съдът изобщо не взе под внимание психологическия тормоз. Прие, че това е лека телесна повреда. 12 часа терор е лека телесна повреда. И прие, че той не заслужава друго наказание освен 8 месеца ограничителна заповед и 500 лв. глоба в полза на държавата“, продължи да разказва Мая.

С други думи казано, съдът преценява, че този човек е опасен за Мая само 8 месеца. И след 8 мигновено става безобиден. На документи. На практика е друго.

„Криеше се пред работата ми. Опитваше се да проследи къде ми е квартирата. Имаше абсолютни заплахи по телефона, имаше абсолютни заплахи и писмено, но те не бяха взети под внимание.

Минаваше с една кола и така ми сочеше с пръстче – да внимавам. И когато питах и адвоката си какво правим в този случай. Тя каза „Нищо, той първо трябва да те пребие отново, за да имаме основание да заведем каквото и да било производство“, добави Мая.

Тя казва, че имала късмет. Насилникът ѝ забравил за нея. Намерил друга жена. „Това, което остава, са едни паник атаки. Тревожност. Всеки път си мислиш: Аз лош човек ли съм? Тъпа ли съм? Какъв е случаят“, обясни Мая. Отказала се е да търси справедливост за своя случай. И е обещала да протестира срещу всеки следващ, макар и чужд.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ето ги звездите, хванати пияни зад волана
Next: Дикме: Да сложат дрегер в парламента!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.