Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 23 г. се омъжи за 68 г. си приятел напук на всички: Ето как щастливо си живеят сега
  • Новини

23 г. се омъжи за 68 г. си приятел напук на всички: Ето как щастливо си живеят сега

Иван Димитров Пешев февруари 25, 2023
sdasgaskasodkasd.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Огромната разлика в годините не е пречка за двама души, които се обичат. Доказателство за това е и историята на тези двама влюбени .

Любовта между Стефани и Дон е толкова голяма, че разликата от 45 години изобщо не ги притеснява.

 

Дон, който не е първа младост, е уверен в чувствата на своята половинка, макар и да не е петролен магнат, а най-обикновен пенсиониран строител.

Двамата имат едно дете. Дон обаче има още един наследник от предишния си брак, който е връстник на младата му съпруга. Може би и затова дълго се съпротивлява и не иска да става отново баща.

Но бързо се предава, защото осъзнава, че Стефани е млада и като всяка една жена трябва да почувства радостта от майчинството.

 

И така през 2018 г. се ражда синът им.

Между другото, именно появата на бебето помага за сближаването на Стефани с близките й, които до този момент не приемат сериозно възрастния й съпруг и смятат, че двамата скоро ще се разделят.

Дон е щастлив, че може да общува със семейството на младата си съпруга, макар че веднага поставя условие: ще се обръща към тъща си само по име и никога няма да й казва „бабо“, защото възрастта не позволява.

 

Майката на Стефани се съгласява бързо. Все пак е по-млада от зет си с цели 11 години.

Въпреки че близките на Стефани опитват да се примирят с избора й, обществото не може да го направи. Младата жена често е спирана от различни хора по улицата, които без капка притеснение я атакуват с въпроса: „Защо ти е нужен този старец?“.

 

Самият Дон също става обект на бурни критики, най-вече от приятелите си, които все още не могат да приемат, че подобен съюз е възможен и напълно нормален.

„Защо трябва да разваляш живота на младо и красиво момиче? На нея всичко й предстои, а ти, старче, се възползва от нейното лекомислие, укоряват го те.

Заради негативното мнение на обществото, съпрузите често канят журналисти в дома си и ги убеждават, че всичко между тях е наред.

 

Стефани всеки път подчертава, че нейният Дон не отстъпва по нищо на младите момчета и дори ги превъзхожда. Той е умен, мъдър и грижовен. Цялото си време посвещава на нея и прекрасния им син.

Младата жена е категорична, че именно такъв мъж й позволява да се чувства защитена, сякаш е зад бетонна стена.

А хората… Те ще вдигнат още малко шум около тази двойка и в крайна сметка ще свикнат. А когато медиите им предоставят нова тема за дискусия, напълно ще забрави за нея.

Вероятно само тъщата на Дон никога няма да се примири с избора на дъщеря си. Но любовта е такава! Когато двама души се обичат истински, нищо не е в състояние да им попречи да бъдат заедно. Дори и годините!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Турция загуби любими актьори
Next: Днес е Сирни Заговезни – искаме прошка! 3 неща, които да направите за здраве и берекет + рецепта

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.