Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • 38-годишен пловдивчанин е убит във Великобритания от хазяина си – за това ни сигнализира неговата съпруга – Кристина Иванова. Семейството има нужда от подкрепа.
  • Без категория

38-годишен пловдивчанин е убит във Великобритания от хазяина си – за това ни сигнализира неговата съпруга – Кристина Иванова. Семейството има нужда от подкрепа.

Иван Димитров Пешев март 18, 2025
Screenshot_21

38-годишен пловдивчанин е убит във Великобритания от хазяина си – за това ни сигнализира неговата съпруга – Кристина Иванова. Семейството има нужда от подкрепа.

Как се стига до трагедията?

На 18 февруари 2025 година мъжът заминава във Великобритания, с надеждата да осигури по-добро бъдеще за семейството си, най-вече за малката им дъщеричка.

Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
Цените са валидни за периода на акцията или до изчерпване на наличностите. Всички цени са в лева с включен ДДС.

Докато търсел работа, той се настанил в жилището на местен англичанин. Двамата се познавали от лечебно заведение, в което българинът, който страдал от паник атаки, се лекувал. След престоя им в болницата те продължили да поддържат връзка.

По думите на опечалената съпруга хазяинът на мъжа ѝ е страдал от шизофрения.

„Споделяше ми, че на моменти се държал нормално, а в други моменти – говорел абсолютни небивалици. Не е споделял за агресия спрямо него. Реши да остане там, защото финансово беше най-благоприятно за него, наемът, който трябваше да плаща беше по силите му. Говорихме си, че когато си стъпи на краката и си намери работа – ще се премести при първа възможност“, разказва още съпругата на 38-годишния пловдивчанин.

На 10 март Кристина получава обаждане от местните власти в Англия. Съобщили ѝ, че съседите на съпруга ѝ са сигнализирали за размирици и викове.

„Полицията незабавно е отишла, но са намерили съпруга ми мъртъв. Извършителят е задържан, настанен е в психиатрична клиника – в момента е негоден за разговор“, допълни тя.

Заради паник атаките съпругът ѝ бил на медикаменти, изписани от психиатър – чувствал се сравнително добре. Опитал да насърчи своя хазяин да приема лекарствата си, той обаче отказвал.

„За съжаление финансово сме доста затруднени. Единственото ми желание в момента е да погреба мъжа си на родна земя. Това изисква непосилни за мен и моето семейство средства. Сумата възлиза на 10 000 лева“, каза още Христина.

МВнР е уведомено за инцидента чрез Посолството на Република България в Лондон.

В своя позиция от Външното ни министерство заявиха, че са предприети съответните действия за информиране на компетентните български институции по съответния ред.

„Посолството на Република България в британската столица има готовност, при желание от тяхна страна, да окаже съдействие в рамките на своите компетенции на близките на починалия български гражданин, което би могло да се изразява в предоставяне на контакти на адвокати, оформяне на документите при пренасяне на тленните останки, както и за издаване на акт за смърт“, заявяват още от МВнР.

Continue Reading

Previous: – Мамо – чу се тихият глас на момиченцето. Той сякаш идваше от празна стая.
Next: Когато мъжът и жената сключат брак, пръстените стават важен символ на ангажираност, лоялност и любов един към друг.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.