Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Бащата на Амая с разтърсващи думи как нелепо са изпуснали детето в протакане: Мислехме ги за спасител, те се оказаха убиец
  • Новини

Бащата на Амая с разтърсващи думи как нелепо са изпуснали детето в протакане: Мислехме ги за спасител, те се оказаха убиец

Иван Димитров Пешев февруари 29, 2024
bashtaamaqq.png

Бащата на малката Амая, чието сърце спря да бие и не успя да дочака трансплантация в Индия, обвини в некомпетентност екипа на чуждестранния специализиран самолет и фирмата, наета да ги транспортира дотам.

„От компания, която мислехме, че е „спасител“ се оказа, че сме наели компания „убиец“, пише Калоян Абрашев в профила си във Фейсбук.

Мили хора,
Ще се опитам да ви разкажа как от компания, която мислехме, че е “спасител” се оказа, че сме наели компания ”убиец”. Става въпрос за https://www.aeromedairambulance.com/.

Накратко, това е компания , която се е специализирала в организирането и транспортирането на пациенти. Както е написано на страницата им :“Горди сме , че имаме 100 % успеваемост”. Е да, ама до вчера.

Тяхната организация беше такава, че медицинският им самолет излиташе от летището Лион Брон и кацна на летище София в понеделник. Също в понеделник от Истанбул със автомобил тръгна цялото животоспасяващо медицинско оборудване, което щеше да бъде нужно за полета, оборудване което трябваше понеделник вечерта да бъде доставено на летище София. Вторник с полет от Истанбул пристигащ в 09:00ч пристигнаха двамата турски лекари, които трябваше да бъдат с нас на полета. Вторник е, към 10:00 и тръгваме от Националната кардиологична болница с линейка.

 

В линейката сме аз, Амая, двама доктори от Националната Кардиологична Болница и двамата медици, които ще бъдат с нас на полета. Пристигаме всички на летище София и се започва организиране на преместване на Амая от линейката във самолета и получаваме въпрос от чуждестранните медици : ”Къде е оборудването?”. Тези хора въобще не бяха на ясно къде е оборудването, с което същите щяха да работят. Настана паника и всички започнахме да звъним да намерим оборудването. Цялото летище беше организирано да търси животоспасяващото оборудване.

 

След може би петнадесет минути, се установи, че същото е доставено в понеделник вечерта…на Централна жп гара в София. Компанията е наела някакъв младеж по бяла тениска с грейка, без абсолютно никакъв говорим английски да закара оборудването и той е объркал “летище” с “гара”. Нямахме време да реагираме и трябваше да се върнем с малката, с линейката обратно до болницата. Д-р Печилков, ръководещ организацията от българска страна ни каза, че това местене като парцалена кукла от системи в болницата към линейка и изключително опасно и за пръв път става свидетел пациент да се връща обратно.

След 5-6 часа започваме на ново цялата операция вече с оборудването при нас в болницата. Отново тръгваме с линейката за летището. Влизаме на летището, линейката спира до самолета и процедурата се повтаря, и се предполага,че няма какво да се обърка. Е да, ама не. При свързване на апарата за обдишване, който е абсолютно жизненоважен турските медици установяват, че накрайникът свързващ апарата и самолета не съвпадат.

 

Турските медици въобще не бяха на ясно какъв е необходимият накрайник и от къде да го вземат за да се свърже към самолета. Въпреки усилията на няколко служби на летището въпросният накрайник така и не успя да се намери. За втори път трябваше да се връщаме в болницата. Към 19:50 пристигнахме в Националната Кардиологична болница и единият турски медик ми казва:“Съжалявам, не знаем от къде да намерим въпросният накрайник, не можем да кажем кога ще летим”.

 

Попитах ги :”Добре де, вие сте медиците отговорни за апаратурата и за грижите за Амая , докато летим. Нито сте си направили труда да се позаинтересувате къде е оборудването ви, което също като вас пристигна от Истанбул, нито сте се заинтересували дали същото това оборудване ще работи във самолета, Защо?’’ Отговорът беше :“Съжалявам”.

 

Към 21:30 ни се обадиха от Националната Кардиологична болница и ни казаха, че състоянието на Амая рязко се е влошило към 21:00 и малко по-късно е починала.
Едно огромно благодаря на абсолютно всички лекари от Детското отделение на Националната Кардиологична болница.

 

Въпреки, че медиците ни казваха истината в очите, че шансът тя да живее е минимален и , че във всеки един момент може да се случи най-лошото, същите те не спираха до последен дъх да правят всичко по силите си тя оцелее, да оцелее поне до полета. Сърчицето й се е борило до край.

Мили хора, Амая вече не е сред нас, но нейната кауза ще продължи. Амая обедини целият народ в каузата да правим добро и ние със съпругата ми ще продължим да го правим, сигурен съм, че и всички вие. Всички средства дарени за Амая ще ги дарим за други нуждаещи се деца, както и за апаратура.

 

Относно фирмата отговаряща за медицинският транспорт смятаме да предприемем мерки в съда. Такова безумно неглижиране на човешки живот според нас не трябва да бъде оставяно безнаказано.

Мили хора, погребението на Амая ще се състои в моето родно село Енина, община Казанлък в петък на 01.03.2024г от 13:00.
Благодаря ви за изключителната подкрепа. Въпреки, че не успях да спася дъщеричката ми ви призовавам никой от вас да не се отказва за нищо на света в името на децата си.
Поклон пред вас!
Почивай в мир мила Амая. Знай, че мама и тате много те обичат!

Continue Reading

Previous: Морето край Созопол завря от любима на българина риба, народът граби като луд
Next: До всички пенсионери, имаме новини за Вас, играта се променя

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.