Случайна среща на летището води до това, че Ели и Райън сключват дръзко споразумение: да се видят отново на същото място след една година, без да обменят никакви данни за контакт. За Ели това е като сцена от романтична приказка – но приятелите ѝ смятат, че това е рецепта за провал. Ще ги събере ли съдбата отново или ще ги раздели?
Ели въздъхна и остави куфара си на пода, докато съобщението отекна през летището: „Внимание, пътници на полет 267 за Флоренция. Полетът ви е отложен с два часа. Извиняваме се за неудобството.“
– Чудесно – измърмори тя, като премести ръчния си багаж на другото си рамо. Огледа претъпканата зала с надеждата да намери свободно място и погледът ѝ се спря на едно до прозореца.
Докато си пробиваше път през хаоса, зави рязко зад един ъгъл и се блъсна в някого.
– Опа! – чу се глас, а чантата ѝ се изхлузи и разпиля списания, закуски и дневника ѝ по пода.
– Ох, съжалявам много! – Ели клекна бързо, чувствайки как бузите ѝ пламват, докато събираше нещата си.
– Позволи ми да помогна – каза мъжът и вече посягаше към дневника ѝ.
Ели вдигна поглед и срещна доброжелателния поглед на висок мъж с рошава кестенява коса и непринудена усмивка. Ризата му беше леко смачкана, а раницата му сякаш беше видяла толкова много пътувания, колкото и нейната.
– Благодаря. Кълна се, не винаги съм толкова непохватна.
Той ѝ подаде дневника и се засмя леко.
– Няма страшно. Летищата изваждат наяве и най-доброто, и най-лошото у нас.
Ели се засмя притеснено и седна на мястото до него.
– Аз съм Ели, между другото.
– Райън – отговори той и ѝ подаде ръка за поздрав, който ѝ се стори учудващо познат и топъл.
Съобщенията от високоговорителите сякаш заглъхнаха, докато двамата започнаха да си говорят. Ели му разказа как е мечтала да посети Флоренция от години и как най-накрая е заминала за едногодишна програма, за да изучава изкуство и да се потопи в италианската култура. Лицето ѝ грееше, докато описваше калдъръмените улички, ренесансовите шедьоври и джелатото, на което се канеше да се наслади.
– Изкуство, история и храна – всичко на едно място – въздъхна тя. – Как да не го обичаш?
Райън се облегна назад, заинтригуван.
– Звучи невероятно. Аз пътувам за Берлин по работа, но и аз ще бъда там цяла година. Това е от онези градове, които предлагат всичко – история, култура, нощен живот.
Ели се усмихна широко.
– Сега аз ти завиждам. Берлин е също в списъка ми.
– Изглежда и двамата имаме добри планове – каза Райън с усмивка.
Разговорът им течеше с лекота – от пътешествия и съвети, през любими книги и филми, та до истории от живота им. Сухото му чувство за хумор се допълваше идеално от нейната енергична страст, и преди да се усетят, бяха минали цели два часа.
Когато обявиха, че полетът на Ели е готов за качване, вълнението ѝ за пръв път се стопи малко. Тя се поколеба и стисна по-здраво дръжката на чантата си.
– Звучи налудничаво, но… какво ще кажеш да се срещнем тук пак след година? – предложи тя.
– След година? – повтори Райън с повдигната вежда.
– Ти заминаваш за година, и аз също – продължи тя, говорейки бързо и с надежда в гласа. – Без телефони, без контакти. Просто да видим дали ще се появим.
Райън я изгледа за миг, преди усмивката му да се върне, този път още по-широка.
– Става. Същото място, същото време, точно след година от днес.
Докато Ели се качваше на самолета, тя го погледна за последен път. Той все още стоеше там и ѝ се усмихваше непринудено. Сърцето ѝ се разтуптя. Това не беше просто случайност – усещаше се като нещо от филм и тя нямаше търпение да види как ще се развие историята.
Измина една година и животът на Ели се беше променил повече, отколкото можеше да си представи. Флоренция ѝ бе дала нови приятели, нови преживявания и увереност, за която дори не беше подозирала, че притежава. Но през цялото това време една мисъл не я напускаше – Райън. Идеята за повторната им среща живееше в съзнанието ѝ безспирно през цялата година.
Сега, застанала в препълнения терминал, Ели се взираше в таблото за заминавания, а стомахът ѝ се свиваше. С думите „ЗАКЪСНЯВА С 8 ЧАСА“, които грееха с червени букви, тя имаше чувството, че си правят зла шега с нея.
– Не мога да повярвам – промълви ядосано и започна да крачи нервно, стискайки билета си.
– Ели, успокой се – обади се Сара, приятелката, с която пътуваше. – Мина цяла година. Сигурна ли си, че той ще дойде? Може и да е забравил.
Ели спря да крачи и се обърна към нея, разкъсвана между паника и решимост.
– Той ще дойде. Убедена съм. А сега ще си помисли, че не съм държала достатъчно на срещата ни.
Сара въздъхна и се облегна на облегалката на близкия стол.
– Чуй ме, вие не си разменихте никакви контакти. За него може и да е било просто нещо временно, една мимолетна идея.
– Не беше просто идея – отвърна Ели твърдо, макар гласът ѝ леко да трепереше. – Беше истинско. Знам, че звучи лудо, но за мен си беше така.
Часовете се нижеха болезнено бавно, а Ели не можеше да се отърси от мисълта за Райън, който евентуално седеше в салона за заминаване, гледаше към часовника и се чудеше защо тя не пристига. А какво, ако вече беше твърде късно?
Ели влетя в залата за заминавания като фурия, куфарът ѝ се клатушкаше след нея, докато тя трескаво оглеждаше помещението. Сърцето ѝ биеше до пръсване, а погледът ѝ прескачаше от лице на лице с надеждата, че някъде ще зърне познатия силует на Райън.
Но него го нямаше. Внезапно усети леко докосване по рамото. Обърна се и видя възрастна жена наблизо.
– Извинете, нуждаете ли се от помощ? – попита жената загрижено.
– Да, всъщност… Да сте видели тук по-рано един мъж? Висок, с кестенява коса… доста привлекателен?
Жената се усмихна благо и наклони глава, сякаш спомняйки си нещо.
– О, да, миличка. Стоя тук с часове, ей на онова място до прозореца. Изглеждаше сякаш чака някого. Горкият си тръгна преди малко. Беше разочарован.
Стомахът на Ели се сви. Краката ѝ омекнаха, тя се отпусна на най-близкия стол и зарови лице в ръцете си.
– Изпуснах го – прошепна, гласът ѝ звучеше пречупен.
Сара, която я беше следвала мълчаливо, клекна до нея.
– Ели, съжалявам. Знам колко много означаваше това за теб.
Сълзи се стекоха по бузите на Ели, докато тя си поемаше пресекливо дъх.
– Той беше тук, Сара. Чакал е. А аз…
Докато бършеше сълзите си, нещо привлече вниманието ѝ – малко сгънато листче, пъхнато между възглавниците на стола, на който очевидно беше седял Райън. Ръцете ѝ трепереха, когато го взе и разгъна.
Почеркът беше безспорно негов:
„Ели, чаках те колкото можах. Съжалявам, че не се видяхме. Ако намериш това, ето адреса ми. Ще се радвам да те видя.
Райън“
Дъхът на Ели спря за миг. Тя стисна листчето до гърдите си, а сърцето ѝ преливаше от облекчение и щастие.
– Сара – обърна се тя към приятелката си с плам в очите, – трябва ми такси. Веднага.
Ели стоеше като замръзнала пред скромна тухлена къща, държейки бележката в ръка. Вечерният въздух беше хладен, дъхът ѝ се виждаше на светлината на малката лампа над входната врата. Огледа поддържаната морава и саксиите с цветя край стъпалата – обикновени детайли, които обаче контрастираха рязко с бурята от емоции, вилнееща в нея.
Пое си дълбоко въздух и почука, първо плахо, после по-уверено. Сърцето ѝ биеше като лудо. Ами ако това не е правилната къща? Ако е разбрала нещо погрешно? Ако…
Вратата се отвори с тих скърцащ звук и на прага застана мъж, но не беше Райън. Той изглеждаше по-възрастен, с прошарена коса и леко недоумение в очите.
– С какво мога да помогна? – попита той учтиво, но с нотка на предпазливост в гласа.
Ели усети как стомахът ѝ се свива.
– Съжалявам, вероятно съм объркала адреса – промълви тя.
Преди да успее да се обърне, мъжът извика през рамо:
– Райън, търсят те!
Чу се шум от стъпки и ето че в коридора се появи и той. Усмивката му замръзна за миг, после очите му се разшириха от изненада и радост, щом я видя.
– Ели? – Гласът му звучеше едновременно невярващо и развълнувано.
Сълзи закапаха по бузите ѝ, докато тя кимаше.
– Съжалявам толкова много – започна да обяснява трескаво. – Самолетът ми закъсня, мислех, че съм те изпуснала…
Преди да довърши, Райън пристъпи напред и я прегърна топло. Уханието на парфюма му и сигурността на ръцете му бяха познати, но и нови.
Той се засмя тихо, звукът на смеха му се разнесе през нея.
– Важното е, че сега си тук – каза той нежно.
Ели също се засмя през сълзи, отдръпна се леко и изтри лицето си.
– Това е толкова глупаво. Можехме просто да си разменим номера, като нормални хора.
Райън се усмихна, а очите му се присвиха от смях.
– Къде остава забавата тогава? Сега имаме история, която да разказваме.
Ели също се разсмя.
– Добре де. Но все пак ми дължиш едно кафе.
– Влизай. Ще се погрижим за това.
Влязоха в уютната всекидневна, осветена меко. По рафтовете се виждаха книги, а във въздуха се носеше лек аромат на прясно сварен чай – точно атмосферата, която Ели си представяше за дома на Райън.
– Седни – каза той и посочи дивана. – Аз ще приготвя нещо топло.
Ели се настани, пръстите ѝ нервно играеха с подгъва на палтото. Райън се върна с две чаши, от които се вдигаше пара. Подаде ѝ едната и седна до нея, така че коляното му докосна нейното.
– Та – рече той, нарушавайки тишината, – измина цяла година и ето ни отново. Наистина ли си мислеше, че няма да дойда?
Ели отпи от чая, усещайки как топлината се разлива в цялото ѝ тяло.
– Честно казано? Не бях сигурна. Но се надявах. Постоянно си спомнях онзи разговор, чудех се дали и за теб е бил толкова истински, колкото беше за мен.
– Беше – отвърна Райън твърдо. – И още е.
Последва нова пауза, но в нея нямаше неловкост, а само близост. Заприказваха се с лекота, точно както преди година на летището. Разказаха си за изминалата година – тя за живота си във Флоренция, той за приключенията в Берлин, за хубавите и тежките моменти.
Когато часовникът удари полунощ, Ели осъзна колко време е минало.
– Трябва да тръгвам – каза тя неохотно и остави празната чаша на масата.
Райън стана, с мек, но решителен поглед.
– Или можеш да останеш още малко – предложи той. – Имаме да наваксваме доста.
Ели се усмихна и усети как сърцето ѝ се изпълва с топлина.
– Бих искала това.
И докато нощта се точеше, Ели разбра, че съдбата понякога не е свързана с грандиозни жестове или перфектен момент. Става дума за това да се появиш – дори когато обстоятелствата са против теб – и да откриеш, че връзката, която си търсил, си е струвала всяко забавяне.