
Това лято се оказа горещо и дъждовно — идеалното време за растенията да дадат богат урожай. Полята се люлееха под тежестта на узрелите житни класове, сякаш морета, създадени от човешки ръце. Мария гледаше през прозореца на автобуса и се чудеше: на какво са способни хората, обединени от обща идея? Изглежда, това слабо творение може да направи всичко — дори да премести планетата, стига всички да го поискат заедно.
Момичето реши да се отдалечи, за да избегне неприятности, но беше вече късно – пияните младежи вече я бяха забелязали… Но изведнъж се случи нещо невероятно!
— Скоро пристигаме! — гласът на шофьора я извади от унеса ѝ. — А ти май не си оттук? Не съм те виждал преди.
Мария се усмихна.
— Отивам при баба ми. Анна Степановна, знаете ли я? Отдавна не съм идвала, реших да ѝ направя изненада.
— А, баба Аня! — усмихна се широко шофьорът. — Значи ти си Машка, а? Помня те, когато беше едвам колкото седалката, а сега гледай каква мома си станала!
— Да, аз съм Маша! — потвърди тя и се засмя. — Но вече отдавна съм студентка и съм пораснала малко.
— Не думай! — учуди се мъжът, разглеждайки я пак, сякаш не вярваше, че е същото онова момиче с липсващите зъбки. — И какво учиш?
— Ще ставам лекар, — отговори Маша с нескрита гордост, забелязвайки, че автобусът вече спира, и взе чантата си.
Автобусът изсумтя и спря на указаното място, разтвори дружелюбно вратите си.
— Е, довиждане, Маша, бъдеща лекарко! — сбогува се любезно шофьорът.
— Довиждане, чичо Паша! Аз и вас не познах веднага — но сега си спомних! — усмихна му се тя в отговор.
Мъжът ѝ махна, а Маша пристъпи извън автобуса. У дома баба ѝ, неспособна да скрие сълзите си, се хвърли да я прегръща.
— Защо не предупреди, дете мое! Щях да изпека пирог, да сложа софрата!
— Няма нищо, бабо Аня, не съм дошла заради пирога, а защото исках да те видя! — отговори Маша, разчувствайки още повече старицата.
Сега тя беше с цяла глава по-висока от баба си, превита под тежестта на годините. А преди, струваше ѝ се съвсем наскоро, баба Аня ѝ изглеждаше висока и красива жена, по която селските мъже се обръщаха. Но времето не жали никого. Маша я прегърна още веднъж, опитвайки се да не плаче заедно с нея.
Тя се потопи в атмосферата на своето детство, когато почти всяко лято прекарваше при баба. Същите меки играчки, същите възглавници, покрити с плетени на една кука дантелени покривки. Сега всичко ѝ се виждаше по-малко и беше загубило предишната си аура на загадъчност и старина. Дните отлетяха като птици, един след друг.
Маша бързо свикна с живота в селото, помагайки на баба си в домакинството. И ето, един ден реши да отиде в гората за горски плодове. Баба Аня не искаше да пусне внучката — все още я смяташе за дете.
— Какви ги говориш, бабо! — засмя се Маша. — Знаеш ли в какъв мегаполис живея? Нима ще се изгубя в три дръвчета?
Макар и с нежелание, старицата се съгласи, разбирайки, че внучката вече е голяма.
Маша, в леката си рокля, вървеше под жаркото слънце с пълна кошница узрели плодове. „Каква жега!“ — помисли си тя, заглеждайки се в нагорещения слънчев диск, и приглади косата, която се бе измъкнала изпод забрадката. „Дали да не мина покрай реката да поплувам, докато няма никого? Както в детството…“ — усмихна се и се отправи към реката, която течеше непосредствено зад селото.
Но щом стигна брега, чу силни гласове и музика. Изглежда, някой се забавляваше здраво. Маша реши да се оттегли, но вече беше късно — пияни младежи с голям черен джип я бяха забелязали.
— Опа! Каква горска нимфа дойде при нас? — обади се един от тях, повдигайки тъмните си очила и заобикаляйки Маша, сякаш я разглеждаше.
— Хайде да поседнем и да пийнем културно! — предложи той.
— Не, благодаря, — отвърна рязко Маша. — Чакат ме вкъщи, а и не пия с непознати.
Тя се обърна да си тръгне, но младежът сграбчи ръката ѝ, болезнено стискайки китката, и я дръпна към себе си.
— Чуваш ли, селско момиче, защо се дърпаш? — прошепна в ухото ѝ. — Би трябвало да се радваш, че такива хора ти обръщат внимание.
Маша усети как ръцете му се плъзгат под подгъва на роклята ѝ. Тя започна да се дърпа и да вика с всички сили за помощ. Но наоколо се появиха само приятелите на насилника.
— Леле, Едуард, какво си намерил! — прихнаха те. — Без женска ласка няма да си тръгне, а?
— Хей, аз съм следващият! — със злобна усмивка се обади някой от тълпата, гледайки как водачът им я поваля в тревата и почва да ѝ къса дрехите.
Маша, разбирайки, че сама не може да се справи с обезумелите пияници, продължи да крещи. Ала насилникът ѝ запуши устата с потната си длан и изсъска:
— Млъкни, мръсницо, или ще те нарежа на ремъци!
Студеното острие на нож докосна бузата ѝ, сълзи се стекоха по лицето ѝ. Вече почти се беше предала. Но изведнъж от високата трева, подобно на изстрелян снаряд, се появи нещо тежко и се вряза в гърдите на насилника. Мъжът отхвърча встрани, изпускайки ножа, и втренчи поглед в новия си противник. В следващата секунда изумлението му се смени с ужас.
Пред него, с оголени зъби, стоеше черен вълк с настръхнала козина. Очите му горяха от ярост — само безразсъден би се изправил на пътя му.
Мъжът опита бавно да се изправи и да отстъпи, но вълкът с един скок го настигна и го повали на земята. Той изкрещя от ужас, осъзнавайки, че това не е пиянски мираж. Волчите зъби се обагриха в кръв, когато стигнаха плът. Другите младежи, събудени от шока, грабнаха каквото намериха, за да защитят водача си. Вълкът, оставяйки поваленото тяло, се обърна към тях. В погледа му нямаше страх — само ярост и радост от дивата схватка.
Той повали още един, опитвайки се да достигне гърлото му, без да обръща внимание на камъните и пръчките, които се сипеха върху гърба му. В този миг над поляната отекна изстрел, принуждавайки всички да замръзнат от страх.
— Ъгльок, при мен! Остави го! — прозвуча властен глас.
Вълкът вдигна окървавената си муцуна и, като размаха опашка, погледна към своя другар. Като видя разплаканата девойка със скъсани дрехи, момчето — ловен надзирател — разбра всичко. Лицето му се изкриви от ярост.
— Да не взема вас всичките да ви отстрелям? — изрече през зъби. — Познавам места, където никой никога няма да ви намери.
По лицата на разглезените богаташки синове не остана и следа от предишното високомерие — сега приличаха на уплашени хлапаци.
— Махайте се веднага! — изрева надзирателят, стреляйки във въздуха.
Младежите започнаха да събират нещата си и след минута изчезнаха с джипа си.
— Аз съм Тимофей, — представи се младежът, като помогна на Маша да се изправи и ѝ наметна якето си.
— Маша съм, — усмихна се през сълзи тя, поемайки помощта му. Макар че сълзите още блестяха по миглите ѝ, в очите ѝ се появи искра на надежда. — А с моя спасител ще ме запознаете ли? — тя кимна към вълка, който вече спокойно обхождаше поляната, душейки наоколо.
Тимофей се усмихна.
— Това е Ъгльок, истински вълк. Открих го съвсем дребничък насред гората. Глутницата го беше изоставила — може би защото е черен, или пък е бил болен, а вълците са решили, че няма да оцелее. Но аз го отгледах — виж какъв красавец стана!
Ъгльок, сякаш разбрал, че говорят за него, надигна глава и изгледа хората. Това ги накара да се засмеят. Оттогава Маша и Тимофей започнаха да се виждат често. Изглежда, всеки от тях намери в другия това, което му липсваше в живота, и между тях се роди истинско, голямо чувство. А Ъгльок беше просто радостен, че неговият стопанин най-накрая откри щастието си.